Със сигурност тези хора нямаха компютри. И все пак вратата, от която онази жена се показа, имаше надпис кад, изписан с черни букви върху матово стъкло. Колко озадачаващо.
Май е време да престанем да се срещаме все по един и същи начин — тя да се стъписва, когато ненадейно установи, че я наблюдавам.
Думите отново прокънтяха в съзнанието ми: „трудно е да ни открие човек, но не и невъзможно.“
И други са били там. Толкова много други хора, че те ни наричаха клиенти. И нито се учудваха, нито се плашеха, когато се появявахме в офиса.
Клиенти ли? А може би купувачи? Тя бе предположила, че съм конструктор. Защо една самолетна компания от някакво паралелно време гледа на конструкторите от нашето време като на свои клиенти?
Присвих очи, съсредоточен в огъня. Разсъждавай просто, Ричард. Логиката е съвсем проста.
Защото осъществява някакви услуги за конструктори.
Какви биха могли да бъдат тези услуги…? Огънят се беше снишил. Какви услуги бяха осъществили представителите на „Сондърс-Виксен“ за мен?
Притаих дъх. Онези модели, разбира се! Винаги, когато възникваше проблем в конструкцията на Къб — лостчето за врата, прикрепването на капачката за масло — аз се събуждах на сутринта с готов отговор!
Компанията Сондърс-Виксен осъществяваше някакъв вид услуги. Но какви? Дали това беше някаква екстрасензорна комуникация? Или предлагаха усилватели за интуицията? Внезапно просветление на решението на дадени проблеми? Може би „Сондърс-Виксен“ помагаха на самолетните конструктори да стигнат до мигновено решение, когато са затормозени от някакъв нерешим проблем? Може би са изградили цялата самолетна компания в едно алтернативно време, за да ми подскажат как да си конструирам лостчето на вратата?
Това не ми изглеждаше много логично и аз най-сетне се отказах да търся отговор. В края на краищата какво значение има? Сега ме интересуваше повече как да се върна там, да науча каква е тази компания и може би да опозная душата, която се криеше зад онова лице, което толкова много ме бе очаровало — жената в кад.
Трудно е човек да я открие, но не и невъзможно. Огънят постепенно затихна и остана само жаравата. В някои моменти от живота си съм оставал поразен от това колко е важно да не усложняваме нещата.
Ричард, казах си аз, както се обръща човек към шестгодишно дете. Как стигна до онова място преди?
Ами просто си лежах под крилото на самолета и си представих, че се пренасям в друго време…
И как предполагаш, че би могъл да се върнеш, търпеливо продължих да се питам аз.
Като легна под крилото…
Търпение: нужен ли ти е самолетът? Нужно ли е физически крилото над теб?
Трябва само да се настаня много удобно, казах си, да затворя очи и да си представя… Зрелият човек в мен нямаше защо повече да си прави труда да ме подканя.
Настаних се на канапето, поех бавно и дълбоко дъх, за да отпусна тялото си. Бавен и дълбок дъх, за да отпусна душата, да изчистя съзнанието от всички мисли.
Бавен и дълбок дъх, за да възстановя спомена за мястото, където бях… Огънят изчезна.
— Здравейте, още ли сте при нас? — Дерек Хоторн протегна ръка и ме стисна за рамото. — малко треперите.
Поклатих глава.
— Добре съм, благодаря. Всичко е наред.
Жената нежно ме изгледа, с онези свои тъмни очи.
— С практиката става все по-лесно — каза тя.
Хоторн погледна към нея, погледна и към мен.
— Госпожице Лаура Бристъл, имам удоволствието да би представя господин Ричард Бах.
— Лаура — каза тя и ми протегна ръка. Хоторн почти ахна от това неофициално представяне.
— Вече сме се срещали — допълни тя, усмихвайки се на неговото учудване.
— Срещали сме се — казах аз.
Тя бе висока жена, стигаше ми до раменете. Вдигна лице към мен и ми се усмихна. Сега не изглеждаше толкова делова, както в онзи проблясък, когато се срещнахме преди.
— Лостчето за вратата работи ли? — попита тя.
— Да! Работи съвършено.
— На човек обикновено не му се ще да прави лупинги с отворена врата — забеляза тя. — при много висока скорост вятърът може да превие рамката, когато вратата е отворена.
— Но лостчето работи безотказно, нали?
Тя спокойно ме погледна.
— Напълно безотказно. Хоторн се прокашля.
— Смятах да поразведа госта… Доколкото разбирах, той още беше поразен, че госпожица Бристъл си е позволила с мен шокиращата интимност да ми се представи със собственото си име. Искаше ми се този миг да продължи.
— Но защо сте избрали кожа за каишката на капачката? Вие ли я проектирахте?
— Ако думата е проектиране — отвърна тя. — предложих кожа, защото е по-лесна за използване и по-евтина от стоманена жица, няма граници на износване и може да се смени навсякъде в полето. Не са необходими специални инструменти, за да се инсталира и ако се износи и скъса, няма да те удари внезапно. Това е най-простото и най-практично решение на проблема — тя замълча. — разбира се…