— Мога ли да говоря? — попита.
— Ти?… Да — отвърна шейхът.
— Чух всичко, което ти каза. Моля те в името на Аллах и всичко свято за теб, да ми кажеш истината. Вярно ли е, че моите спътници са откраднали Канс ел Адха от Мешхед Али?
— Да.
— Застреляният персиец е имал право?
— Пълно право!
— С тези думи ми причиняваш най-голямата болка, която може да има на земята. Значи Гхани е не само крадец, но и убиец?
— И двете. Изобщо ако си смятал тоя твой «закрилник», дето толкова често се хвали с оказаните ти благодеяния, за добър човек, то това може да бъде извинено единствено с твоята слепота. На него, не на ефендито, подхождат думите, които запрати в лицето на този, че бил крайно опасен звяр, от който човечеството трябва да бъде избавено.
— Значи ефендито не е излъгал?
— Не. Той се отнасяше непонятно добродушно с вас. Някой друг на негово място щеше да ви избие без милост.
— О, Аллах! Той ме спаси от гроба! Дари ме с любов и милосърдие! А аз, аз, аз му се изплюх в лицето! Какъв грях, каква неблагодарност!
Той плесна ръце и имаше вид, сякаш му иде да потъне в земята от срам. Тавил бен Шахид отвърна:
— Ако беше заплюл мен, щях да те размажа.
— Какво самообладание, какво благородство от негова страна! Тук ли е той?
— Да. Лежи там само на пет крачки от теб.
— Видял е всичко, което се случи тук? И слуша всичко, което сега казвам?
— Разбира се! Погледът му е отправен към теб.
— Аллах да се смили над мен! Какво сторих, какво сторих!
След този възклик старецът се свлече, опря лакти на подвитите колене и скри лице в шепи. Сега можех да се радвам на снизхождението, което бях проявил към него. Беше получил правилния отговор на своята агресия към мен без моя намеса. Има една справедливост, която стои високо над човешката и бди с неумолима строгост за спазването на великия всемирен етичен закон на Всесправедливия — от прегрешението да се развие и наказанието. Нито един човешки закон не е способен да постигне такова съчетание на вина и изкупление.
Шейхът продължи речта си към Гхани, но аз не го слушах какво казва, защото вниманието ми се отклони от него към хребета на дюната. Видях горе да се появяват двама ездачи и после трети — Халеф, Кара и Омар бен Садек. Като ни видяха, дръпнаха конете си обратно и излязоха от опасната близост на пясъчното срутване. Един бърз поглед ги осведоми за положението, в което се намирах, и те отново изчезнаха. Ако след потеглянето на бени кхалид вече не се бях опасявал за себе си, сега вече бях направо сигурен в моята работа.
Много вероятно тримата хаддедихни да яздеха на известно разстояние пред другите. Те седяха на нашите коне, които бяха по-бързи от камилите. Сега навярно се съвещаваха дали да изчакат пристигането на воините ни, или не. Доколкото познавах нетърпеливия Халеф, той щеше да гласува против забавянето. Имаха си работа само с един противник — шейха. И както го помислих, така и стана. Видях ги да се появяват отново, странично от опасното място, за да не дадат време на бен кхалида да се опомни, препускаха въпреки стръмността на терена по начин, от който ме хвана страх за тях и конете.
— Аллах, Аллах! — извика ужасено Гхани, съгледал пръв моите приятели.
Шейхът се обърна рязко и видя пристигащите спътници.
— Хаддедихните! — изкрещя. — Шейтанът ги докара тук! Само че са се измамили.
Тавил все още държеше пищова в дясната ръка и пушката в лявата. Насочвайки първия към мен, дръпна спусъка. Аз се изхвърлих настрани и не бях улучен. Без да забележи това в припряността си, той вдигна пушката към яздещия най-отпред Халеф и стреля. И с този куршум не успя. Сега се спусна към пушките на меканците, които лежаха близо до мене. Предположих, че са заредени, а между бени кхалид и моите помагачи имаше още толкова голямо разстояние, че преди да стигнат до него, щеше да има достатъчно време за няколко изстрела. Защото онова, което беше направил, бе станало толкова бързо, че се включваше в нищожния промеждутък от няколко секунди.
Сега трябваше да попреча на Тавил да използва оръжията. Това не беше особено трудно, защото, когато се наведе към тях, беше обърнат с гръб към мен. Опрях ръце и крака на земята и с няколко силни тласъка се устремих към него. Когато го достигнах, той вече се бе изправил и взел за стрелба грабнатата пушка. Въпреки вървите успях да докопам крака, на който лежеше центърът на тежестта. Едно дръпване и оня се стовари на земята, при което изтърва пушката. С намерение да се изправи бързо, той видя кой го е съборил, и направи грешката да изгуби с мен един важен за него миг. Извъртя се, хвана ме с лявата ръка за гърдите и посегна с другата към ножа.