— Ти си още жив, кучи сине! — изкрещя. — Значи първо теб.
За мен беше важно да пипна Тавил за гърлото. Ето защо го ударих в лакътя, ръката му се сгъна и торсът се надвеси над мен. Незабавно го хванах за гърлото и така го пресовах, че му отнех цялата сила. Ножът си остана затъкнат, тялото се отпусна, а ръцете и краката се задвижиха конвулсивно.
— Дръж го здраво, сихди! Аз съм вече тук! — извика дребният хаджи.
Беше ме достигнал. Обузда коня и се намеси енергично.
— Аз го държа. Вържете го! — наредих. Сега Кара и Омар също стояха тук. Те ми развързаха вървите, които преминаха към ръцете и краката на шейха.
Едва сега, когато се бях изправил напълно и протегнах ръце, почувствах силната болка в наранените китки.
— Аллах да се смили! — проплака Халеф, като се огледа.
— Всички войници и кабирът мъртви!
— Баш насир също! — обърнах му внимание, посочвайки лежащия в локвата кръв труп.
Лежеше по очи. Хаджията отиде при него, издърпа го на сухо и го прегледа.
— Тръпки на ужас ме побиват, сихди — простена. — Защо Кхутаб ага не се вслуша в теб? Клетият, целият е пропит с кръв. Виждам дупката в дрехата. Куршумът го е пронизал в гърдите, точно в сърцето. И това лице, така мъртвешки вцепенено и бледо. Не мога да го гледам повече.
Хаджията се извърна.
— И не застрелян в битка, а като пленник обмислено убит от Ел Гхани — обясних аз.
Халеф ме погледна нямо, после пристъпи към меканеца и заговори:
— Изверг! Така значи се отблагодари на него и на нас, задето показахме към вас снизхождение, каквото човек едва ли би счел за възможно. С този куршум ти застреля не само него, но и себе си. След кратко време ти също ще бъдеш труп.
Халеф се извърна с жест на погнуса, прегледа лежащите наоколо трупове, поклати тъжно глава и продължи:
— Някак си не мога да го повярвам. Как се е случило? Двайсет и един мъже мъртви, освен агата, а пък тук е само шейхът с меканците, които на това отгоре са вързани. Не мога да си го обясня. И как попадна ти в ръката на тоя шейтан, намърдан в тялото на шейха на бени кхалид? Я вземи разкажи, сихди!
— Кога ще дойдат нашите войни? — попитах аз.
— Всеки момент ще бъдат тук. Преднината ни пред тях не беше голяма.
— В такъв случай ще изчакам с разказа си, докато дойдат, иначе ще трябва после да го повтарям пред тях. Нека Кара се изкачи на височината и да им обърне внимание върху пропадналото място, защото на първите може да се случи както на мен. Аз се сгромолих с хеджин долу.
— О-о! И само затова са могли да те спипат?
— Да. Бях изрекъл на камилата тайната и тя разви такава бързина, че не ми бе възможно да спра пред пропастта.
— И тия мискини точно тогава са били долу!
— Вероятно са избрали мястото заради самите себе си. Наистина не знам дали им е било известно от по-рано.
— Те също ще се сгромолят, и то от Моста на смъртта в Ел Халак, Бездната на гибелта. Защото се разбира от само себе си, че отсега нататък ние ще упражняваме само най-голяма строгост. Кръв за кръв, живот за живот! Така, както лежат тези тук, ще бъдат застреляни и те, а после ние, петдесетимата, ще потърсим останалите, та ако ще да броят хиляда. Няма да си отдъхна, докато за всеки убит войник не проснем поне по неколцина мъртви на земята.
Сега пристигнаха хаддедихните, по чиито камили си личеше, че са били подтиквани към най-голяма бързина. Най-изпотени бяха двете, които носеха тахтиревана. Тази езда бе коствала голямо напрежение на Ханнех.
Гледката на труповете направи на жената по-различно впечатление, отколкото на суровите мъже. Все пак едва ли имаше някой от тях, който да не е почувствал желание за разплата.
Хаддедихните слязоха и насядаха в кръг около пленниците, за да чуят разказа им. Тези едва смееха да направят някое движение, а за говорене не можеше и дума да става. Мюнеджията също беше смълчан. Седеше изправен и със затворени очи като безжизнена статуя. След вълнението отпреди малко отново беше изпаднал в своята вглъбеност.
Преди да започна доклада си, изпратих един хаддедихн горе на височината да застане на пост. Понеже тя се издигаше над другите дюни, щеше да има далечен поглед и да забележи навреме всяко приближаване, за да не бъдем изненадани. Вярно, сега нямаше причина да смятаме сигурността си за застрашена, но трябваше да приемем, че главното отделение на бени кхалид се намира при западната верига от хълмове, близо до които бяхме обърнали назад. Беше напълно възможно да са ни наблюдавали. Техният шейх беше яздил с един малък отряд на север и тъй като ние също бяхме поели в тази посока, можеха да си помислят, че сме го направили с намерение да го последваме. Следователно те знаеха, че го заплашва опасност от наша страна, и щеше да е непростимо нехайство, ако не изпратеха след нас едно достатъчно силно отделение. А ако го бяха направили, взетата от нас предпазна мярка не беше излишна, толкова повече че не знаехме накъде са яздили по-голямата част от придружителите на шейха. Те се бяха отдалечили още преди моето пристигане, докато другите бяха отпратени от него едва след нападението над меканците.