Моят разказ предизвикваше многообразни възгласи на одобрение, удивление и отвращение. Възмущението срещу убийците нарастваше все повече и когато свърших, честните хаддедихни едва се въздържаха от незабавно насилие.
Докато гласовете на възбудените хора звучаха разбъркано един през друг, се случи нещо толкова неочаквано и необикновено, че и днес, след толкова години, го виждам така ясно пред себе си, сякаш се е случило едва преди няколко минути. Гълчавата беше прекъсната от висок, пронизителен крясък. Беше го надала Ханнех. Тя седеше с обезкървени страни и широко разтворени очи и сочеше с ръка натам, накъдето бе отправен втренченият й поглед. Ние също погледнахме нататък. Разнесоха се няколко крясъка на ужас, после настъпи дълбока тишина.
11. Смъртният час
Онова, което видяхме, бе просто немислимо. Кхутаб ага, когото смятахме за мъртъв, беше станал и идваше към нас с бавни, залитащи крачки. Трябваше, разбира се, да си кажем, че това ставаше по естествен начин, че неговата смърт е била заблуждение. Все пак мнозина не можеха да потиснат чувството на ужас. Всички останахме седнали, толкова голямо бе влиянието на оживелия от разстрела ага върху двигателните ни нерви.
С бледо лице той приближаваше крачка по крачка. От време на време вдигаше глава, отваряше уста и се улавяше за сърцето, сякаш дишането му беше трудно. И на всяка стъпка залиташе като дете, което още не се е научило да ходи добре. Скочих да го подкрепя. Но той вдигна ръка, махна в знак на отказ и каза:
— Остани…! Аз… идвам… при… теб…! Искам… да седна… до… теб!
Гласът беше дълбок и глух. Останах прав, докато агата стигна до мен и се наведе да седне. Изгуби равновесие и щеше да падне по лице, ако не бях го задържал. После с моя помощ се добра до земята и аз седнах до него. Никой не бе казал дума и всички продължавахме да мълчим. Имах много въпроси на езика, но ги сдържах, защото видях, че персиецът не желае да бъде заговарян. В него имаше нещо чуждо, нещо неземно, което потискаше любопитството и предупреждаваше за мълчание. Когато говореше, се движеха само устните, мимиката изглеждаше застинала. И очите му не бяха същите като преди, имаха изглед, сякаш погледът е умъртвял от ужас.
Потърсих мястото, където куршумът бе проникнал. Дупката се намираше в областта на сърцето. При това положение Кхутаб ага трябваше да е мъртъв. Облеклото беше окървавено, но като че вече не изтичаше и капка. Сега той обърна лице към мен и каза с беззвучен глас:
— Ефенди, аз бях там!
— Къде? — попитах, като почувствах тръпка на ужас.
— Там! — Кхутаб ага наведе глава, вдигна я пак след известно време и прибави: — Където мюнеджията беше с Бен Нур!
— Чрез фантазията?
— Не, действително! Току-що се върнах оттам. Пробудих се и се видях да лежа в кръв. Спомних си, че бях застрелян, и се запитах умрял ли съм, или жив. Размислих и стигнах до убеждението, че вече не съм мъртъв, понеже съм отново едно цяло, а не аз и моето тяло.
— Не те разбирам.
— Може би ще ме разбереш едва когато умреш. Не знам, как да го поясня. Умирането ми стана по следния начин…
Той отново сложи ръце на сърцето, пое си болезнено дъх и продължи после бавно и със запъване:
— Видях те да се биеш с бени кхалид. Видях, че Гхани насочи пищова си към мен и стреля. Чух изстрела и усетих куршума да прониква в сърцето ми. Но тази болка бързо отмина, защото само тялото почувства тази болка, а аз вече не бях в него, стоях при него като душа. Видях го да лежи на земята, виждах всички вас, тази падина, двете височини, небето отгоре, меканците, бени кхалид и също теб. Ти си беше освободил нозете, но сега противниците отново те вързаха.
— Ти си го видял? — попитах изумено.
— Всичко!
Какво да мисля? Изстрелът, който го повали, отдавна беше отекнал, когато бях вързан отново. Как можеше той да го знае? Само като си помисли човек, с куршум в сърцето!