Пленниците всичко бяха видели и чули. Оживяването на персиеца определено и при тях бе предизвикало същото удивление. Сега вероятно се радваха, казвайки си, че безвредните последици от куршума ще ни настроят снизходително. Но никой не се обади. Мюнеджията седеше със затворени очи при тях. Не помръдваше и ако правеше някое движение, то имитираше пушене, макар да не държеше в ръка лулата си. Какво щеше да стане с него, зависеше от съдбата на неговите мекански спътници.
На персиеца в нашето настоящо положение можех само да препоръчам студен компрес, който от време на време да бъде подновяван. Той по начало си беше сериозен, улегнал мъж, но тази сериозност сега сякаш се бе удвоила. В тази връзка искам да отбележа, че по време на по-нататъшното ни съвместно прекарване много рядко на устните му се появяваше усмивка. Въздействието на Везните на справедливостта не беше преминало.
Относно наказанието, което трябваше да получат виновните в съвещанието, щяха да вземат участие следните лица: Халеф, Кара, персиецът. Омар бен Садек и аз. Преди всичко трябваше да се установи кой е взел участие в битката срещу войниците. Кхутаб ага твърдеше, че не само бени кхалид, но и меканците са стреляли. За да се увери, Халеф отиде при тях и запита Гхани:
— Ти стреля ли по войниците?
— Не — отвърна онзи.
— Някой от спътниците ти?
— Също не. Защо е трябвало да участваме в битката? Та тук имаше достатъчно бени кхалид.
— Не му вярвай! — извика шейх Тавил. — Той стреля няколко пъти.
— Тъй! — рече Халеф. — Да не би и синът му?
— Да. Всички стреляха, но са твърде страхливи да го признаят.
— А ти го казваш, за да не сполети само теб наказанието. Искаш да ни повлечеш в гибелта — разкрещя се Ел Гхани.
Шейхът му отговори и така възникна размяна на оскърбителни думи, на която сложих край, като им заповядах:
— Мълчете! Веднага ще видя кой казва истината. Прегледах кремъклийките им. Всички бяха заредени, но от всички също така съвсем наскоро бе стреляно. За да бъда сигурен, отправих към Гхани въпроса:
— Пушките ви са още заредени, което говори във ваша полза. Ако бяхте участвали в неотдавнашната битка, цевите щяха да са празни. Така ли е?
— Да, така е. Ти нацели вярното, ефенди — отвърна той.
— А и по какво ли е трябвало да стреляте в последните дни? Аз не се сещам за нищо.
Той се подведе от категоричния тон и потвърди:
— Нищо, ефенди! Нито сме ловували, нито сме имали друга възможност да стреляме.
— А по вчерашния ви път?
— Да! Виждаш, че сме невинни.
— По-скоро виждам, че сте виновни. От всички ваши кремъклийки преди кратко време е стреляно и понеже ти току-що каза, че другаде не сте стреляли, то това е станало тук.
Шейхът се изхили подигравателно и му викна:
— Будала! Нима не ти стана ясно, че тоя ефенди почна невинно издалеч, за да те пипне по-сигурно? Той е хитър дявол, с когото не можеш да се мериш, та ако ще в кратуната си да имаш мозъка на сто диванета като теб. Сега те улови и аз излязох прав. Ще повторя, а аз не изричам никога лъжа: вие застреляхте четирима или петима войници. Давам думата си и тя е валидна тук.
Ел Гхани замълча и това бе достатъчно. Ние седнахме заедно. Хаддедихните слушаха, за да не им убегне нито дума. По същата причина бе седнала близо до нас и Ханнех. Добродушното й лице сияеше от гордост — за пръв път виждаше и чуваше своя син да говори в джемма, събранието на старейшините. Неговият баща бе изпълнен с не по-малко доволство. Самият Кара си бе придал израз на сериозност и достойнство, което никак не стоеше лошо на младежа.