Халеф пръв взе думата. Присъствието на неговата жена и на сина му бе наложителна причина да държи една от своите прочути речи. Ще приведа само края:
— Знаете с какво удоволствие позволявам на моя камшик да говори, но след това, което чухме от Бен Нур, отсега нататък ще му давам по-рядко думата, а тук, където се касае за смъртта на толкова много хора и за такъв голям брой грехове и престъпления, той изобщо трябва да мълчи. Разследване не е необходимо, защото делата ясно лежат пред очите ни. Може да се говори само за смърт. Тези хора са я заслужили повече от достатъчно. Да гласуваме бързо! Това е само една формалност, наистина, но трябва да я изпълним. Твоята присъда, сихди?
— Аз искам да бъда последен — заявих.
— Тогава нека вървим по ред. Кхутаб ага, ти седиш до мен, така че говори ти! Смърт, нали?
Персиецът се загледа в далечината, сякаш очакваше съвети оттам. После отвърна:
— Не!
— Какво-о?… Не смърт? — извика Халеф удивено.
— Аз помилвам тези мъже. Нека си вървят! Зная, че не могат да избегнат наказанието, но не искам аз да им го налагам. Опознах Везните и искам първо аз да стана по-добър, преди да съдя другите.
— Не мога да те принудя и ти пожелавам само да не се разкайваш. Сега ти. Омар бен Садек!
— Аз гласувам за смърт.
— Сега ти, сине мой — продължи хаджията. Кара отправи младежките си очи дружелюбно към мен. Погледът му към мен беше обясним. Знаех, че още като момче постоянно бе казвал, и ще полага всички усилия да бъде като Кара бен Немзи ефенди. Бях любопитен каква дума ще чуем от неговата уста.
— Аз ги помилвам — прозвуча благо, но решително.
— Аллах! И ти ли, синко? — попита Халеф. — Вероятно не си размислил добре?
— Размислих. Аллах изисква любов и аз ще я давам, докато съм жив!
Не се сдържах. Посегнах към Кара и му стиснах десницата. А от мястото, където седеше майка му, прозвуча признателният вик:
— Кара, сине, гордея се с теб.
— Сега аз ще кажа моята дума — заяви хаджията. — Аз гласувам за смърт и добавям, че присъдата трябва да бъде незабавно изпълнена, защото нямаме време задълго и безполезно мотаене. Сега ти остана последен, ефенди. Два гласа за и два против смъртта. Крайното решение следователно е при теб. Мога ли преди това да кажа още няколко думи?
— Да, но кратки!
— Аз съзнавам именно, че изпадаме в опасността да оставим ненаказани деяния, които крещят направо до небето. Бен Нур не го каза и не го поиска. Той говори за съдии, които и в най-злия престъпник търсели още човека, за да могат да придадат милозливост на своята присъда, но убийството на двайсет и един души да не намери наказание и ние да освободим тези хора след всичките кроежи, които таяха срещу нас, това не иска дори самият Ел Мизан. Какво ще се случи, ако не им теглим заслужения куршум? Ще си тръгнат и отново ще ни дебнат. И дори да не могат нищо да предприемат срещу нас, ще продължат да живеят по стария си начин и за всички злодеяния, които извършат, ще трябва един ден ние да отговаряме, когато минем през Портата на смъртта. Ако ще си давам труда да бъда добър човек, то трябва и да се пазя да не бъда увлечен от делата на други в Бездната на гибелта. Това трябва да имаш предвид, сихди! Размисли добре, преди решаващата дума да дойде на устата ти!
През своя живот хаджията може би бе говорил много излишни неща, но сега всяка дума си беше на мястото. Признавам, че аз също бях възнамерявал да проява милост, но не от глупаво разбиране за любовта или за да изпъкне становището ми на християнин, а по причина, която се криеше за мен в името Бен Нур. Казвам искрено, че все още се намирах под въздействието на неговите слова. И точно тук, недалеч от мястото, на което беше говорил, нещо се възпротивяваше в мен да пролея кръвта на шестима души, които, колкото и лошо да бяха постъпили, имаха извинението, че принадлежат към народ, считащ грабежа за рицарско дело. Но не можех да не взема под внимание сериозното и много основателно възражение на Халеф. Размишлявах. За съжаление нещата опираха само до едно наказание — смъртното. Ако не беше поставено това условие, може би щях да намеря средство, което без кръвопролитие да уравновеси прегрешение и отговорност. Главните виновници безусловно бяха шейхът и Гхани, ако те… да, това беше! По този начин можех да съчетая строгост и снизхождение. Тези двамата трябваше да бъдат наказани, другите — помилвани. Когато за Халеф моят размисъл продължи твърде дълго и ме подкани с едно «Е, сихди, реших да говоря в този смисъл.»