Същевременно едва бях обърнал внимание, че старият мюнеджи е станал и обърнал лице със затворени очи към нас.
— Решението ми е следното — подхванах аз. — Тавил, шейхът на бени кхалид, и Абадиллах ел варака, наричан Ел Гхани, трябва помежду си…
— Ашдар…! Ашдар…! Ашдар…! — изкрещя тогава, прекъсвайки ме, мюнеджията с цялата сила на гласа си.
Въпреки силната дневна жега ме полазиха мразовити тръпки. Никой не гледаше към мен, всички очи се бяха насочили към мюнеджията, който стоеше с високо вдигнати ръце, сякаш искаше да ни предупреди за голямата опасност. Халеф, Кара, Ханнех и персиецът знаеха значението на тази дума, защото Халеф беше проявил любопитство. Заедно с жена си бе настоявал, докато на края му разказах защо малко преди двубоите бил отведен настрани от мюнеджията и какво ми бе казано там.
— Ашдар, Дракона! — каза Халеф, като ме погледна слисано. — Той го изрече три пъти. Спомняш ли си какво трябваше да означава това?
— Да, помня — отговорих.
— Ако те заплашва Дракона, Бен Нур щял в мига на опасността три пъти да извика думата «Ашдар». Каква ли ще е сега тази опасност? Аз не виждам никаква.
— Но аз!
— Къде?
— Тук, в нашата джемма. Аз тъкмо възнамерявах да взема едно решение, което не беше в духа на любовта. Май ще трябва да се пазим от кръвопролития.
— Сихди, не се разколебавай! Какво може лично да ни навреди, ако удовлетворим справедливостта?
— Дали опасността е лична, или не, това сега е второстепенен въпрос. Главното си остава това, че бях предупреден за Дракона.
— Може би предупреждението не се отнася за присъдата, която трябва да произнесем.
— Аз го отнасям към нея. Чуй!
Слепецът отново започна да говори. Невъзможно беше някоя наша дума да е стигнала до него, защото аз и Халеф бяхме разговаряли полугласно. Въпреки това мюнеджията извика насам:
— Да, присъдата се имаше предвид, не спорете! Има един велик закон на справедливостта, чието действие за вас е скрито. Същият закон наред със справедливостта поставя милостта. Вие седнахте да съдите за пролята кръв. Кой от вас има това право? Само един, защото за другите мъртъвците са далечни хора. И този един даде думата си за милостта. Откъде другите си присвояват дълга да направят невъзможно неговото угодно за Небето решение? Изисква ли това, което ви бе сторено, кърваво отмъщение? Във вашата присъда чувам гласа на Ашдар. Не се одързостявайте да се намесвате в хода на Висшата справедливост! Тя вече е вдигнала пестник за добре заслужения удар. Ако й попречите, този удар ще се стовари върху нас. Ето защо се отдръпнете, докато все още има време! Устата, която има право, произнася милост, оставете сега милостта да се разпорежда! Аз изисквам това от вас.
Беше изречено с гласа на Бен Нур. Сега слепецът си седна отново и беше безучастен както преди — един инструмент, който не знае какво е правил.
Халеф си пое дълбоко дъх и ме погледна многозначително.
— Сихди, чу ли това?
Поклатих по тамошния начин утвърдително глава.
— И го разбра?
— Вероятно! Халеф, кой според теб има тук правото да произнася присъда, както се казва?
— Кхутаб ага…
— Да И правилно. Нас засягат ли ни нещо войниците? Техни офицери ли сме били?
— Действително не…
— Те се числяха към Кхутаб ага, не към нас.
— Но ни срещнаха, бяха наши спътници и ето как ние сме длъжни да отмъстим за тях. Така гласи законът на пустинята, по който трябва да се ръководим, сихди.
— Да, те бяха наши спътници. Но Кхутаб ага им беше повелител, затова неговото решение стои над нашето. Сега знам точно какво трябва да кажа.
— Е, какво?
— Аз гласувам за милост.
Хаджията наведе глава. Всички други бяха безмълвни. Когато я вдигна отново, по лицето му не можеше да се види и следа от разочарование. По-скоро се усмихна одобрително, като каза:
— Вероятно и аз щях да постъпя като теб. Бях за голяма строгост, защото мислех, че така съм задължен. Но след като не е такъв случаят, то нека Кхутаб ага си има своята воля. Сега кажи дали вярваш за удара, сихди!
— Кой удар?
— Нали Бен Нур говори за пестник, който вече бил вдигнат за удар. Това, изглежда, е пророчество. Дали ще се изпълни?
— Халеф, ще трябва да се занимаваме повече с нас, отколкото с такива неизвестни неща. Знаеш за какво дадох моя глас. Мисля, няма за какво повече да се съвещаваме.
— Да. Обявявам джемма за закрита! Убийците са помилвани, защото ние не сме тези, които трябва да отмъстят за смъртта на войниците. А онова, което тези хаймани са съгрешили спрямо нас, нека им бъде зачеркнато от Книгата на разплатата. Пред нас те са жалки, безпомощни червеи.