— Отказвам се! Можем ли да си вземем оръжията?
— Да. Но нашите пушки ще бъдат насочени към нас, додето изчезнете от очите ни. И ви предупреждавам, откажете се от всякакви по-нататъшни тъкмежи срещу нас! От този миг и най-малкото движение на пръст, което сте направили срещу нас, ще ви донесе смъртта. Повече нямам какво да ви казвам.
Ние отдавна бяхме прибрали Канс ел Адха и се бяхме убедили, че нищо не липсва. Меканците се заеха със слепеца и тръгнаха с него към камилите си. Той отсъстваше духом и се остави да го водят, без да знае какво става. Те побързаха да се озоват на седлата, защото сигурно много-много не вярваха на царящия мир и спокойствие. Но преди да възседне, на техния предводител хрумна още нещо. Отиде забързано до Халеф и му зададе въпроса:
— Как стоят нещата с шейха на бени кхалид?
— Защо питаш? — отговори хаджията.
— Защото бих желал да знам какво решихте за него.
— Това нещо засяга ли те?
— Твърде много дори! Тавил заслужава смърт. Онова, което предприе срещу вас, знаете не по-зле от мен. Само то трябва да му коства живота. Освен това искаше и нас да пречука, за да сложи ръка на съкровището. Не е необходимо да го доказвам, защото ефендито от Вади Драа чу всичко. Ето защо изисквам от вас бени кхалидът да бъде убит без всяка милост. Той е най-големият негодяй, който може да има. Искаше да ограби и убие нас, неговите приятели. Трябва да го застреляте.
Тогава хаджията избухна гневно:
— Значи се осмеляваш да изискваш да станем палачи, изпълняващи твоите заповеди? Ти самият си най-големият негодяй, който може да има! Да, ти си нещо повече, ти си бестия в човешки облик! Ние те отрупахме с милост и милосърдие. Някой друг щеше да благодари на Аллах и да даде в сърцето си клетва оттук насетне да стане по-добър човек. А ти в отговор на тая любов имаш само омраза и изискваш кръвта на този, който беше твой помощник. Всъщност сега би трябвало да отменим помилването ти, но мен толкова ме потърсва от теб, че имам само едно желание — повече да не те виждам. Пръждосвай се бързо!
Гхани беше извличал, така да се каже, с напрегнат поглед всяка отделна дума от устата му. Като узна сега, каквото искаше да узнае, той изля яростта си:
— Вие май се каните и него да помилвате. Да се измъкне тоя кучи син, тоя предател, тоя убиец на гостите си? И защо? Аз го знам добре и ще ви го кажа: от любов!
Изсмя се ехидно, изхвърли нагоре ръце с подигравателно движение и продължи:
— Трябва да говоря, та ако ще това да ми коства живота! Седях при вас и трябваше да слушам шантавите ви приказки за любовта! В тая ваша любов вие си въобразявате, че сте нещо по-извисено и добро от другите хора. Заради тая ваша любов трябва жителите на тази страна, техните адети и порядки, мисли и дела за един път да се променят. Заради тая любов си мислите, че вършите чудеса, а като огледа човек по-отблизо тези чудеса, те се оказват жалки хлапашки щуротии, над които може само да се смее. Заради тая ваша любов, види се, вярвате, че трябва да ви благодарим за проявената милост. Аз ви призовавам в името на Аллах да се откажете от мисълта, че ще направите от мен друг човек от това, което съм, и което ще си остана винаги! Вие предизвиквате в мен само погнуса, нищо повече. Ето, погледнете ме дали не съм по-различен от вас. Тук стоя! Излях, без да се страхувам от вас, цялото съдържание на сърцето си. Сега ме застреляйте! Защото характерът ви сигурно има все пак някакъв скелет, за да не се скриете и сега зад оная немощна, трепереща от страх жена — Любовта. Повтарям. Ето ме, хайде сега ме застреляйте!
Яростта, с която беше започнал своята реч, от изречение на изречение бе нараствала. Лицето му се беше разкривило, а устата разпенила. Този човек ни беше дал всички основания да го смятаме за страхливец и сега си беше същият. Двигателната сила на сегашното му поведение не бе самосъзнанието, мъжествеността, а необузданата ярост, че не искаме да отмъстим за него на шейха. Точно обстоятелството, че не можеше да овладее яростта си, бе доказателство за неговата слабост. Който притежава внимателни очи за живота на душата, е стигнал до познание, че хора, които познават избликващо по този начин безстрашие пред лицето на смъртта, в действителност са страхливи и нерешителни. Истинската смелост е спокойна и във всяко положение умее да се владее.
Ето защо можех да изпитвам само състрадание към този излязъл от равновесие човек. Хаддедихните пристъпиха заплашително към него. Персиецът остана спокойно да седи, не гледаше мрачно. Лицето на Халеф беше потъмняло. Видях, че му коства усилие да се владее. По тази причина се наех аз с отговора, като приближих до вбесения меканец и казах: