— Хаджи Халеф Омар, ти играеш някаква игра с мен.
— Както лъвът с мишката, имаш предвид. И тъй като лъвът трябва да бъде великодушен, аз също искам да бъда такъв и ще ти издам, че няма да те вземем с нас до Мека.
— Е, ами така кажи, де! Какво се каните да правите с мен?
— Да те застреляме.
— Аз не съм по-виновен от меканците, а тях оставихте да се измъкнат. С друг аршин ли ги мерите?
— Не. Но когато мерим, го правим, както ние искаме. Кажи откровено, заслужаваш ли смърт?
— Според законите на пустинята, да.
— Я виж ти, чудесно е, дето го потвърждаваш!
— Но помисли за моите бени кхалид, които сега пак лежат при Бир Хилу! Ако ме застреляте, те ще отмъстят за мен.
— С това вече често си ни заплашвал, а така и още не се е сбъднало. Впрочем откъде знаеш, че са там? Та нали са останали, изключвайки онези, с които си яздил насам, при височините на четири часа път след кладенеца.
— За да ви причакат. Но след като вие сте отишли дотам, както чух, и сте поели пак обратно, те са ви последвали. Но аз нямах предвид това голямо отделение, а малкото, което пратих оттук към кладенеца.
— Да, не искаше да делиш Канс ел Адха с толкова много народ.
— И понеже моят основен отряд е тръгнал назад, той се е срещнал с малкия при кладенеца. Ето как всички са се събрали. Обръщам ти внимание върху тази опасност.
— Много любезно от твоя страна. Благодаря ти, приятелю мой.
— Не се подигравай!
— Ако мислиш, че се подигравам, би следвало да приемеш, че не се страхуваме. Какво ще кажеш за идеята, която сега ме споходи. Застрелваме те и после не яздим към кладенеца, където са твоите хора. Не е наложително да им досаждаме пак с присъствието си.
Тук шейхът вече не съумя да овладее гнева си. Кресна ядосано на Халеф:
— Мошеници с мошеници! Сигурно вече сте забравили какво каза старият мюнеджи за милостта.
— Значи и ти молиш за милост?
— Да моля? Не! Аз я изисквам!
Халеф бързо показа отново сериозната си физиономия и предупреди:
— Шейх Тавил бен Шахид, тонът, с който ми говориш, не ми харесва. Чуй сега какво ще ти кажа!
Махна на един хаддедихн да приближи и му заповяда:
— Прицели се в сърцето на този убиец, който мисли, че милостта трябва да му се подчинява. Веднага щом вдигна ръка, му теглиш куршума!
След това хаджията отново отправи думите си към Тавил:
— Виждаш последиците от твоето поведение. Давам ти две минути време. Ако дотогава не си се изказал, вдигам ръка.
Настъпи дълбока тишина. Половината срок изтече и заканата подейства.
— Махнете кремъклийката! — помоли шейхът.
— Искаш милост? — попита Халеф.
— Да.
— Искането още не е молба.
— Аллах да ви смаже! Така да бъде, моля за милост.
Сега хаджията се ухили.
— Така е добре, о, шейх на бени кхалид! Но въпреки всичко искам да ти съобщя, че в нашия случай нямаше да дам знака. Това, ти също да бъдеш пуснат да си вървиш беше решено. Исках само да чуя как един шейх моли за милост.
Тавил не отвърна нищо. Когато беше развързан, стана, отиде до мястото, където лежеше пушката му, вдигна я и се отправи към камилата си. Седна на седлото, даде й знак да се изправи, и потегли. Ние гледахме също така мълчаливо след него. Беше стигнал почти до подножието на дюната където трябваше да завие и изчезне, когато обърна животното, пристигна в бърз ход, спря пред нас, измери ни с горди, свирепи очи и каза:
— Аз също се изсмивам над вашата любов. Между мен и вас вече няма нищо друго освен отмъщението. Заклевам се в Аллах и свещената Кааба, нека пустинята, която лежи наоколо, да съди между нас! Или вие няма да я напуснете, или аз. Вие сте петдесет, аз само един, но в очите на отмъщението броя колкото вас. Призовавам пустинята да се отвори или за вас, или за мен! От този миг между нас зее един гроб. Кого ще приеме, мен или вас, нека реши този, в когото се заклех!
Тавил вече възнамеряваше да обърне камилата, когато нададе още един подигравателен смях и прибави:
— Или нека го реши Любовта, вашата прехвалена богиня, нямам нищо против.
След това препусна, без повече да се обърне. Гледахме безмълвно след него както преди малко. Такава клетва е особена работа. Беше ми невъзможно да прекъсна настъпилата тишина с някоя банална дума.
Но не само с мен бе така, а и с другите. Неколцина хаддедихни се заеха с ранените камили на войниците, а останалите с онова, което имаше да се уреди по техните трупове и тези на водача им. Главната причина на това безмълвие се криеше в обстоятелството, че навсякъде, където се настанява смъртта, се появява също онази религиозна боязън, онзи благоговеен страх, с чиито причини толкова малко хора са наясно. И все пак това е нещо много просто! Докато е жив човекът, сякаш си е свой собствен господар. Може да прави каквото му е угодно, да вярва или се съмнява в каквото иска, може да постъпва добре или зле, както си реши. Но внезапно ръката на Смъртта се протяга към него. Трябва да даде отчет за целия си живот. Всяка секунда от живота му се явява за или против него. Господ Бог провежда съд, от двете му страни седят Справедливостта и Милостта. В ниското долу се е проснал по лице съденият с чувството си на безсилие. Той вече не може да направи нищо за себе си. Кой ще каже сега решаващата дума? Милостта или Справедливостта? Иди в някоя съдебна зала по време на разглеждане на дело! Неволно ще влезеш тихо и тихо ще говориш. Защо? Не можеш да постъпиш другояче, страхопочитанието пред закона, пред съда приглушава твоите стъпки и твоя глас. Така влизаш и в стаята на смъртник! Дали имаш представа, или не, ти си пристъпил мястото на Вечния съд, който започва с мига на смъртта. Тук се разпорежда невидимия Съдник, ти не го виждаш и все пак стъпваш възможно по-нечуто. Това е страхопочитанието пред закона на Вечността, според който бива произнасяна присъдата над покойника. Това страхопочитание те принуждава да свалиш шапка с ясното съзнание, че рано или късно ти самият ще лежиш така безпомощен, за да бъдеш претеглен на Везните на справедливостта. Това е причината един не съвсем пропаднал човек да изпитва боязън в близостта на труп и да не може да я преодолее.