А ние тук имахме двайсет и един мъртъвци и при това насилствено избити! За тях беше приготвен един дълбок общ гроб. Положихме ги един до друг. Когато изрекохме заупокойната молитва, дадохме един трикратен залп, сложихме на всеки на лицето неговото малко молитвено килимче и закрихме гроба. По време на тази церемония Кхутаб ага плачеше тихо на себе си. Тогава у някои навярно се бе появил въпросът дали не бяхме се отнесли прекалено меко с убийците и към него сигурно се е присъединило намерението, занапред да бъдем по-строги, ако отново се сблъскаме с тях. А че това щеше да се случи, шейхът на бени кхалид вече ни се беше заканил.
Ето как минаха няколко часа и когато можехме сега да напуснем това незабравимо място, половината следобед беше минал. Но сега накъде? Далеч днес не можехме да стигнем. За щастие, бяхме снабдени с вода и ето как решихме за трети път да изминем пътя през пясъчните дюни, по който бяхме отишли и се върнали, и да пренощува-ме в падината между последната и предпоследната дюна. Такава една падина можехме с малко постове най-лесно да пазим и същевременно ни предлагаше най-добрата защита. Сутринта смятахме да се насочим според обстоятелствата.
Планът беше приведен в изпълнение. Пътят беше бавно и предпазливо изминат и ние достигнахме мястото тъкмо когато се канеше да се стъмни.
Като говоря за последната и предпоследната дюна, имам предвид последните по-значителни височини, не малките, които постепенно ставаха все по-ниски, за да преминат в равната пясъчна пустиня, където камилите ни бяха «газили». Падината добре подхождаше за бивачно място. Височините, между които лежеше, се съединяваха от едната страна, докато от другата се доближаваха толкова, че един страж беше достатъчен.
Днес хаддедихните трябваше да се занимават и с войнишките камили, така че имаха да вършат повече работа отпреди. Що се отнася до персиеца, не можеше и да се мисли да тръгне сам по обратния път за Мешхед Али. Трябваше да остане временно с нас, докато на някой главен път срещнехме керван, към който да може да се присъедини. Беше изключително тих и не участваше в нашия разговор. Когато му бъдеше отправен някой въпрос, отговаряше възможно по-късо, често само с една дума. Това бе толкова очебийно, че попитах за причината за неговата едносричност.
— Моите асакери! — въздъхна той — Само за тях мисля.
— И аз го правя, но можеш ли с това да промениш случилото се?
— Не. Но теб тази история наистина няма защо да те потиска толкова.
— Да не би повече от мен да се чувстваш отговорен?
— Да, защото аз съм виновен за тяхната смърт. Двайсет и един човека пристъпват неподготвени по моя вина към Везните на справедливостта. Тази мисъл е непоносимо тежка.
— Как така ти носиш вината?
— Защото на днешното ти предупреждение обърнах също така малко внимание както на вчерашния ти съвет. Ти каза, че веднага трябва да поема към къщи, а аз въпреки това останах. Ако вчера бяхме потеглили веднага след двубоите, бени кхалид нямаше да имат време да ми подготвят такава засада. Следователно аз нося вината! С каква неимоверна тежина ще ми се стовари това един ден, когато дойде времето да давам отчет!