— Значи, въпреки всичко, е така, както си го помислих. Тавил бен Ахид каза ли ви какво е замислил срещу нас?
— Да.
— Бях пратил двама съгледвачи до кладенеца, които са говорили с вас. За какви ги сметнахте?
— За каквито си бяха, за твои съгледвачи.
— Защо не им дадохте сведения за бени кхалид, с което не само можехте да им отмъстите, но и да се освободите от тях?
— Ние сме честни воини, не издайници. Следваме правилото, че Аллах иска мир, не война между своите деца. Сега сме на път за Свещения град в качеството на поклонници и като такива сме задължени да се оставим да ни води само ръката на миролюбието.
— Да — отбеляза той замислено, — ти изобщо си един Абд ел Мусалаха [134].
— Как ти хрумна да ме наречеш така? — попитах учудено.
— Аз знам за вас повече, отколкото си мислите. Има хора, които ми разказаха за вас.
— Мога ли да попитам кои са те?
— На първо място, моите двама разузнавачи. Много ме зарадва, дето не издадохте враговете си. Казвам ви, ако го бяхте сторили, щеше да ви бъде отредена същата съдба като на тях, защото издайникът е вонящ диб [135], който трябва да бъде унищожен.
Тук Халеф ме смушка с лакът. Знаех какво има предвид. Той ми беше отправил упрека, че съм бил сдържан спрямо съгледвачите. Сега съзна колко правилно е било това поведение.
Абд ел Дарак продължи:
— Шейхът на бени кхалид вярваше, че ще ни намери неподготвени. Аллах закриля добрите и затъмнява очите на злите. Той отреди навреме да узная начинанието на нашите врагове. Екипирах воините си и потеглих срещу бени кхалид, за да се решат нещата между нас в пустинята и да не пострадат жилищата на мирни хора. Моите съгледвачи ги наблюдаваха отдалеч. Чух, че бени кхалид са потеглили на юг, и ги последвах. Те се бяха върнали оттам, но бяха оставили един мъж за наблюдение, когото ние заловихме. Той ни разказа всичко, което се е случило при кладенеца. Така научихме за вас, за Канс ел Адха, за крадците и битката за него. Съкровището имаше голяма стойност. Реших да му сложа ръка и да ви нападна. Ето защо наредих да ви наблюдават, без вие да имате представа. Бени кхалид също не забелязаха нищо.
— Би хатър-и Худа! (За Бога)! — извика изплашено Кхутаб ага на персийски и продължи после на арабски: — Ето че пак трябва да предам Каис ел Адха!
— Няма да ти се наложи — ухили се шейхът, но дружелюбно. — Та нали вече го имаме.
— Да, вързопът е изчезнал.
— Ей там лежи до тахтиревана и заедно с харема на шейха на хаддедихните ще бъде много добре пазен.
— Ще го задържите ли?
Шейхът се направи, че не е чул въпроса, и продължи:
— Абадилах ел Варака, когото наричат Ел Гхани, предприел преди няколко месеца едно пътуване от Мека до Мешхед Али. При това пътуване стигнал до големия град Унайза. С него били синът му, трима други придружители и също един стар човек, когото наричали Ел Мюнеджи, понеже притежавал дарбата на прорицател. Този ясновидец общувал с един ангел, който се казвал Бен Нур и му разкривал всички тайни на живота. Сигурно бил много богат, защото хиляди поклонници го навестявали и не си тръгвали, без да оставят някакъв дар. По същото време в Унайза се намираше един млад воин от вашето племе, за да закупи олово и барут. Казваше се Ибн Курбан [136] и беше единственият син на Абу Курбан [137], най-богатия мъж на племето. Имаше диамантени пръстени на пръстите и оръжията му бяха украсени със скъпоценни камъни. Когато напуснал с тримата си придружители града, се присъединил към Гхани, защото за известно време пътят му съвпадал с неговия. Но Ибн Курбан не се върна вкъщи, а неговите придружители никой вече не видя. Абу Курбан замина за Унайза да проучи нещата. Там узнал, че изчезналите са тръгнали с Гхани. Пътят водел към Ел Касаб. Той яздил дотам и научил, че нито неговият син, нито Гхани е бил тук, а някакъв млад мъж с трима по-възрастни мъже. Били продали три ездитни и четири товарни камили, много барут, също оръжия, по които се виждало, че са били украсени със скъпоценни камъни — сега изкъртени. Търговецът още притежавал тези оръжия. Две от камилите били още налице и Абу Курбан се убедил, че те са тези на сина му. Младият мъж назовал някакво име, наистина, но можело да се приеме, че си е послужил с фалшиво. Търговецът си спомни само още, че този мъж имал една обикновена и една много гъста, рунтава хаджиб [138]. Повече нищо не могъл да каже. Несъмнен факт било, че четиримата бени лам са убити, но кои са били убийците, можело да се предположи, наистина, ала не и да се докаже, преди да бъдат показани на хората, които са ги видели в Ел Касаб.