— Привет, послушници на Любовта! Водя ви мъжа, който подигравателно я осмя. Тя го осъди. Вие избрахте добрия дял, а той — наказанието.
Каква изненада! Да, това беше старият мюнеджи, който говореше с гласа на Бен Нур. Камилите коленичиха, слепецът бе развързан и сложен да седне на една просната постелка. Другият, или по-скоро другите, защото наистина бяха двама, също вързани, бяха освободени. Тогава видяхме, че само единият се движеше, другият висеше неподвижно на гърба му.
— Кои са тези двамата? — попита Халеф.
— Иди и ги виж! — отвърна шейхът сериозно.
Хаджията го стори. Едва се бе озовал там и извика:
— Ел Гхани! А другият е неговият син! Прогизнал е от кръв и е вързан за него. О, сихди, сихди, струва ми се, че е мъртъв!
Ужасно! Имах чувството, че някой прекара по гърба ми ръка, потопена в студена вода.
Любимецът на великия шериф трябваше да седне между двама бени лам, които бяха неговите пазачи. Стори го с вързания на гърба труп на сина му. Беше толкова ужасяващо, че се извърнах. Ел Гхани не издаваше нито звук. Халеф се върна и каза развълнувано:
— Как ми подейства тая сцена, сихди, не мога да ти опиша. Струва ми се, че стоя при Везните на справедливостта и самият трябва да бъда претеглен. Не върши зло, само не върши зло! Иска ми се цялото човечество да беше тук, за да види съкрушителното доказателство, че Аллах не позволява да се подиграват с него! Слушай! Какво беше това?
Откъм тахтиревана прозвуча хлипане. Личеше си, че е трябвало да бъде сдържано, но не можеше да бъде потиснато.
— Това е Ханнех, най-мекосърдечната от всички жени. Тя е дълбоко покъртена. О, сихди, по-рано често спорех с нея, защото като мюсюлманин твърдях, че жените нямат душа. А сега нейната стои за мен над всички богатства на света. Като си представя само как оня мъж стоеше разпенен пред нас, за да черни нашата любов, как хулно я приканваше да го накаже, а сега го гледам как се е превил сломен под ужасния товар на своя мъртъв син, имам чувството, че всичките ми нерви поотделно биват изтръгвани от тялото. Иде ми да изкрещя по всички страни и морета, че освен вярата за душата друг въздух за дишане няма, че любовта е единствената светлина на небето и земята.
Шейх Абд ел Дарак все още седеше до нас. Той чу думите на Халеф, вдигна ръце да привлече вниманието ни, и заговори:
— За мен също е имало самотни часове, през които съм се потапял във водите на моята същност, за да видя какво ще намеря там долу: бисери или някоя грозна твар. Най-често е било последното. И е имало други часове, през които съм поглеждал към водите на живота, към платната, напускащи родното пристанище, за да се понесат към чужди брегове. Виждах благата, които носеха, безстойностни пред Аллах, и не се учудвах, че потъваха после в бурята или се разбиваха в рифовете. Аз съм жител на пустинята, а тя е пълна с мисли. Получавам своя дял от тях, но те не ме правят щастлив. В мен живееше някакво въжделение, някакъв високо крещящ копнеж, който не намираше отклик, където и да ме понесеше животът. Не знаех какво беше и това ме правеше болен и злочест. Но ето че днес за пръв път чух великолепната дума за любовта, за любовта, която свързва небето и земята, и превръща хората в братя, в деца на Аллах. Това беше, което търсех, без да го познавам. Трябваше да го имам и дойдох тук, защото вие го притежавате. Вие я имате тази любов, проявявате я и само от вас мога да я получа. Затова ви нападнах. Не Канс ел Адха искам сега. Е, да, първо го исках и щях да го взема дори да се наложеше да изпозастрелям всички бени кхалид и всички хаддедихни. Но като чух за вашата любов, се отказах от това жалко съкровище от крайници и искам само нея. Ще ми я дадете ли?
Абд ел Дарак беше скочил и говореше така, сякаш искаше да изкрещи своя копнеж по всички планини и долини. Думите му така ни бяха развълнували, че никой не съумя веднага да отговори. Тогава той повтори въпроса си:
— Мога ли да я получа? Ще ми я дадете ли?
— Да, от все сърце — отвърнах аз сега. Тогава той се извъртя и подхвърли на своите хора заповедта:
— Освободете ги! Развържете всички!
Това сигурно не е било предварително уговорено, но бени лам сякаш бяха подготвени, защото незабавно се завтекоха да изпълнят разпореждането. За миг на всички хаддедихни бяха свалени вървите. После шейхът извика:
— От този миг тези храбри воини на хаддедихните са гости на нашето племе. Техните приятели ще бъдат считани за наши приятели, а с враговете им ще се отнасяме като с наши врагове. Аз го казах, Абд ел Дарак, шейхът на бени лам.