Подаде ни ръка, която ние здраво стиснахме. Който не е преживявал такава сцена, няма и представа какви богатства носи в себе си едно човешко сърце. Неговите хора последваха примера му. Ръкостискането сякаш нямаше да свърши. Когато прежната тишина донякъде се възстанови, нашият нов приятел взе отново думата:
— Вие сигурно разбирате само наполовина причините за моето поведение, но аз искам да ви обясня цялото. Знаете, че намерихме дирята на Гхани и я последвахме. Той седи там и слуша всичко, което казвам. Нека това бъде утежняване на неговото наказание и дано Аллах даде — най-сетне твърдостта на неговото сърце да започне да се топи! След доста време дирята се отклони от нашата посока, но толкова малко, че останахме по нея. Погледнете към Любимеца на великия шериф! Възрастният мъж, който седи плътно до него, е Абу Курбан, бащата на убития, а почти също толкова възрастният мъж от другата страна е чичото на тримата братя, убити заедно с него Тъмно е, затова не можете да видите колко дълбоко е вдълбана в лицето на Абу Курбан горестта от загубата на единственото дете и колко много го измъчва мисълта, че това злодеяние още не е зачеркнато от Книгата на отмъщението. Когато двамата чуха кого имаме пред себе си, дадоха клетва да вземат кръв за кръвта, ако се убедят във вината на преследваните. И сдържаха клетвата си, бяха длъжни. Гхани се беше разположил на бивак между две ниски възвишения в пустинята на дюните. Изплашиха се, като ни съгледаха да се появяваме така внезапно, без да са подозирали присъствието на една такава голяма дружина. Обградихме ги. Видяхме, че синът на Гхани притежаваше различни вежди. Беше несъмнен факт, че той и другите трима са извършителите. Не се поколебах веднага да им хвърля обвинението в лицето. Те пребледняха от страх, но отрекоха. Тогава видяхме един пръстен на пръста на сина. Абу Курбан го разгледа и даде свещена клетва, че е бил собственост на Ибн Курбан. Претърсихме убийците и намерихме другите пръстени и камъните. Единият от тримата помисли, че с предателство ще може да се спаси. Разказа как е било извършено злодеянието. В началото четиримата убийци действали без знанието на Гхани, но след убийството му съобщили всичко. По негов съвет те се отправили после към Ел Касаб, а той останал да ги чака наблизо с мюнеджията. Какво заслужаваха убийците? Кажи ти, о, шейх хаджи Халеф Омар!
— Смърт — отвърна Халеф мрачно.
— Ти щеше ли да ги помилваш?
— Не.
— Въпреки любовта, чиито деца и синове сте?
— Не само въпреки, но именно заради любовта. Не бива да си мислиш, че тя е закрилница на греха. Когато не може да въздейства с доброта, тя посяга към строгостта. Тя е снизходителна и милосърдна, докато вярва, че това води до целта, но бъде ли заставена към противното, се превръща в майка, която наказва своите деца, защото ги обича.
Отлично го каза хаджията, но понеже пропусна нещо, което в случая бе главното, прибавих:
— А когато има дете, което не се подчинява и на строгостта, тя го отделя от другите, за да не поквари и тях. Последицата е смърт — сурова, но повелявана от положителни причини.
— Значи и ти би отредил смърт на тези убийци? — попита ме шейхът.
— Да.
— Но вие днес все пак помилвахте убийци.
— Те не ни засягаха толкова отблизо, че строгостта да бъде наш дълг. И което е по-важно, беше ни дадена заповед да оставим любовта да се разпорежда.
— Да, знаем това, защото моите съгледвачи са го чули и после ми го предадоха. Бен Нур ви е говорил. Той говори после и на мен.
— Преди присъдата?
— Не, след нейното изпълнение. Дотогава мюнеджията беше тих, съвсем вглъбен в себе си, както седи там сега, сякаш спи. Но толкова повече приказва Гхани. Призова всички небеса да слязат на земята, поиска да принуди Аллах да повярва на лъжите му, включи всичко свято в своята лъжовна клетва и като видя, че тези сквернословия нямат успех, побесня. Тоя блуден човек беше обичал само себе си и своя син, никога друго същество. Разбрахме го от неговите изпълнени с отчаяние приказки. Държеше го здраво, беше се вкопчил в него и когато ги откъснахме един от друг, зави като звяр, прокле се, прокле Небето и се закле, ако неговият син е виновен, той да поеме вината му и да я носи цялата вечност. Беше толкова ужасяващо, че всички ни обзе някакъв свещен гняв. В този гняв аз го осъдих да носи сина си тази нощ, за да добие понятие какво означава да мъкне вината му през безконечната нощ на Вечността. Убийците бяха разстреляни бързо, без мъки. Тримата погребахме, четвъртия виждате там, както казах. Старият беше извършил всичките си грехове само заради своя син и сега те лежат върху него, както лежи и синът му. Така иска справедливостта. Може би нямаше да постъпя по тоя начин с него, защото жестокостта не живее в моето сърце, но съгледвачите, които тайно бяха свидетели на последното ми деяние, го бяха видели да стреля по асакерите и чули после как се е разбеснял срещу вас и вашата любов. От това бях настроен неумолимо към него. Днес изобщо беше ден на възмездието, ден, в който проведохме съд. Засега няма да научите нищо, но когато настъпи денят, ще го видите.