— Ефендито, Кхутаб ага и аз — отговори Халеф.
— Мога ли да чуя тези слова по-подробно от вас?
— Да. С удоволствие ще го сторим.
— Благодаря ти още сега.
Подаде ръка на хаджията и продължи:
— Вече казах, че мюнеджията беше неподвижен и тих, докато бе изпълнена присъдата над убийците. Но веднага след последния изстрел стана и дълго време говори със затворени очи такива проникновени слова за живота и смъртта, за любовта и справедливостта, че ние слушахме с молитвена вдълбоченост, с каквато никога през живота си не съм слушал някой хатиб [140]. Сякаш ангелът, който говореше чрез него, имаше намерението да прогони от сърцето ми всичко, което все още се таеше там срещу вас. Реших да се откажа от Канс ел Адха, също от вашите коне и хеджин, на която много повече бях хвърлил око отколкото на Съкровището от крайници. Но, странно, един глас в мен ме съветваше да ви покажа, че сме воини, които заслужават вашето уважение. Ето защо си поставих за цел привидно да ви нападна, и то така, че да ви надвия, без някой от вас да пострада. Това, разбира се, беше възможно само ако рискувахме да се спуснем по опасния откос там на пясъчната стена. На никого от нас не се случи нещастие и ще признаете, че и останалото ни се удаде добре. Гхани и мюнеджията бяхме оставили наблизо под стража. На същото място се намират и камилите, с които дойдохме дотук. Сега стана светло. Можем да потегляме. Нали ще яздите с нас?
— Не е необходимо тепърва да питаш — отвърна Халеф. — Действията ти да спечелиш нашето уважение бяха много правилни. Вие го имате, а и любовта е вече на път.
— Това желая. За нея навсякъде има богато поле, но преди всичко в тая раздирана от омраза страна. Аллах иска щастието на хората, той им го предлага откак има човечество, но те не посягат да си го вземат. Търсят го на места, които лежат далеч от неговите пътища.
Тайно в себе си все повече се удивлявах на този странен мъж. Той беше търсач, а който търси, намира, така гласи предвестието. Сега беше просветляло и виждах лицето му. «Това е Петър!», казах си. И така беше. Колкото повече се разсъмваше, толкова по-определена ставаше приликата му с този апостол, както може да се види от известната картина на Леонардо да Винчи «Тайната вечеря».
Напротив, колко различно, страшно беше лицето на Гхани! Любимецът на великия шериф! Най-малко от всичко имаше вид на любимец. Подпухналото лице въздействаше отблъскващо, очите бяха налети с кръв, устните — посинели. Предлагаше повече животинска отколкото човешка гледка. Дрехата му бе пропита с кръв. А трупът на гърба му… беше ужасяващо!
Халеф също го оглеждаше. Онзи го забеляза и ревна:
— Кучи син, не ме зяпай! На вас дължа тая злочестина! Проклинам ви в името на Небето и Преизподнята…
Онова, което последва сега, е невъзможно да бъде възпроизведено. Когато Халеф долови, че се е навилнял, каза:
— Не приписвай вината на нас. Единствено ти си я носиш, както носиш трупа на твоя син. Ефендито отнапред ти каза, че смехът ти ще се обърне в против теб. Това стана. Сам си сложи товара, дето лежи върху теб…
Хаджията не можа да продължи. Беше прекъснат от нов изблик на Гхани. Помолих Халеф да мълчи и той се съобрази. Предоставихме тази измет на бени лам и се заехме със слепия старец, който беше толкова отслабнал от непрестанното яздене насам-натам, че вече не бе на себе си. Приготвихме му седлото възможно по-удобно, вързахме го и когато потеглихме, го взехме да язди между нас.
Излязохме през споменатата теснина и се насочихме към мястото, където се намираха камилите на бени лам. След това шейхът им застана начело и поведе колоната към откритата пясъчна пустиня по линията, по която вече на два пъти бяхме яздили. По-късно минахме през серира, пустинята на гладкия камък, и навлязохме в пустинята на скалните острови, в която се намираше Бир Хилу.
Още преди да сме го достигнали, срещнахме един от разставените постове на бени лам, който доложи на шейха, че нищо ново не се е случило и ямата за приемането на труповете е вече готова. Каква беше тая яма и какви трупове имаше предвид, видяхме за свой ужас, когато достигнахме мястото, на което се бяха провели двубоите между нас и бени кхалид.
То беше оживено от над триста бени лам, част от които бяха ранени. Те ни посрещнаха мълчаливо, което бе последица от извършената дейност. Скалният «остров», който ограничаваше мястото от север, и на който се бяхме изкачили с мюнеджията, имаше един немного широк, но дълбоко вдаден «залив», навят догоре с летящ пясък. Сигурно по-рано сме го видели, но не сме му обърнали внимание. Сега този пясък бе изхвърлен и струпан пред скалите. Бени лам бяха издълбали и дъното възможно по-дълбоко, така че бе възникнала една значителна яма, затворена от три страни от стърчащите скални стени. Пред процепа лежаха пренесените от околността трупове на загиналите. Ужасяващо големият брой мъртъвци удостоверяваше, че изразът «опустошителна битка» не е бил пресилен. Едва сега научихме какво се е случило.