Дребният шейх материализира думата за придружаването. Стиснал заплашително камшика в ръка, той при всяко отделно име настъпваше меканеца по пръстите на краката, при което онзи принудително отстъпваше. По този забавен за нас начин той го следваше крачка по крачка, или по-точно настъпване след настъпване, размахал камшика, като сега продължи:
— А там седи сияйният и в цял свят прочут хаджи Акил Шатир ел Меджарриб бен хаджи Алим Шаджи ел Гхани ибн хаджи Даим Машхур ел Азим бен хаджи Таки абу Фадл ел Мукаррам.
Вижда се, че много добре беше научил новите ми имена. При всяко от тях угостяваше Ел Гхани с настъпване и понеже следваха бързо едно подир друго, оня не можеше да се измъкне. Стигнал до мястото си, жителят на Мека се смъкна изнемощено на земята, без да е съумял по време на целия този «път към Голгота» и една дума да произнесе.
— Тъй, сега седиш тук в цялото си несравнимо великолепие! — рече Халеф удовлетворено. — Ако надменността отново те присърби в ходилата, необходимо е само да ми кажеш. На драго сърце ще ти я стъпча от всичките пръсти.
Върна се и седна отново до мен.
— Сихди — попита тихо, — добре ли постъпих?
— Доволен съм от теб — заявих аз.
— А ти, Ханнех?
Тя — седеше от другата страна — отвърна:
— Моят Халеф е еднакво храбър и в думите, и в делата. На него не може да противостои дори любимецът на великия шериф.
— Не, най-малкото тоя. А ти — обърна се той към сина си, който се бе настанил до майка си, — следвай през целия си живот примера на баща си, който не търпи оскърбление по отношение на своята чест, и дори Мохамед, пророка на всички мюсюлмани, ще настъпи по всичките пръсти, ако го споходи мисълта да откаже на шейха на хаддедихните дължимото уважение.
Това развеселило ни поведение на хаджията така сплаши меканците, че не смееха да разговарят гласно. Седяха и лежаха безмълвно и ако някой кажеше нещо, то това ставаше толкова тихо, че не можехме да го чуем.
Полумесецът беше изгрял и заливаше двете групи — малката на меканците и по-голямата на хаддедихните — с достатъчно светлина, за да можем ясно да виждаме какво вършеха непознатите. Забуленият, обърнат към Мека труп ми оказваше странно въздействие. Откога ли беше мъртъв слепият мюнеджи? Не знаехме. В пустинята покойниците, както е изобщо обичай в мохамеданските страни, трябва много бързо да бъдат заравяни. Трябваше да се откажем да научим нещо за него, защото след случилото се не можеше и през ум да ни мине да разменим дума с тези хора. А и те, както си мислехме, щяха да се държат мълчаливо към нас. Ето защо бяхме немалко учудени, когато Ел Гхани стана след известно време, измина половината път до нас и ми подхвърли думите:
— Твоето име е хаджи Акил Шатир, както чух. Мога ли да говоря с теб?
— Да — отвърнах учуден, че началото на името ми въпреки настъпванията се е съхранило в неговата памет.
— Много бих желал дали ни казахте вярно кои и какви сте.
— Ние казахме истината — заявих аз.
— Мога ли да проверя дали действително си толкова голям учен, ефенди?
— Нямам нищо против, макар че със сигурност не си човекът, който може да ме изпитва.
— Каква беше молитвата ни преди малко?
— Част от «Бурда».
— От кого е тази поема?
— От Ел Бусири.
— Кажи ми пълното му име!
— Шараф ед Дин абу Абдаллах Мохамед бен Саид бен Хаммад бен Мухсин бен Абдаллах бен Шамхагх бен Хилал ас Санхаджи. Това е името, което ти самият вероятно не знаеше наизуст.
— Знаех го, защото всеки учен го знае точно. Затова знам сега, че ти наистина си учен. Но как ще ми докажеш, че и тези хора са наистина от племето на хаддедихните?
— Нищо няма да ти доказвам. На нас ни е безразлично дали вярваш, или не.
— Твоето държане доказва, че това е вярно. Сега искам да те попитам дали няма да ви смущава, ако продължим предписаната молитва за покойника?
— Предписанията на исляма трябва да се изпълняват.
— Ще ни дадете ли още вода?
— Само ако помолите!