С това тържественият ритуал завърши, но в обитавани места той е по-различен.
Ел Гхани изпрати сега при нас един от хората си с мех, който ние напълнихме. После те се приготвиха за тръгване. Когато възседнаха камилите, потеглиха, без да ни зачетат. Само Ел Гхани насочи своята по-близо до нас и ни викна:
— Вие не се молихте високо, макар това да беше ваш дълг. Ето защо оставихме лицето на мъртвеца непокрито, та да ви прокълне от Отвъдния свят, ако не се включите в част от погребението, като добавите липсващата пръст. Вашите оскърбления аз съхраних и ще ги отнеса със себе си. Веднага щом дойдете в Мека, ще ви подиря сметка. Нито една от думите ви няма да бъде забравена! Аллах да ви прокълне!
Халеф скочи, измъкна камшика, спусна се към меканеца и го шибна два-три пъти така здраво, че оня изрева от болка. При изключителната пъргавина на хаджията не беше намерил време бързо да се разкара. Този му викна:
— Син на куче, дядо на куче и правнук на куче! Част от сметката ти още днес ще отнесеш със себе си! Остатъка ще ти наброя почтено в Мека. Бъди рахат! Каквото обещая, със сигурност изпълнявам!
Прозвучаха още няколко проклятия по наш адрес, после «любимецът на великия шериф» изчезна с хората си.
2. Слепият мюнеджи
Хаддедихните оживено коментираха нашата среща с меканците. Халеф участваше, а аз не се обаждах. Когато след дълго време това му направи впечатление, той попита за причината на мълчанието ми. Трябваше да отложа отговора за по-късно. Моето мълчание щеше да е наказанието му — знаех колко е чувствителен в това отношение. Не можех все пак в присъствието на неговата жена и сина му да кажа, че бе допуснал две непростими грешки. Той не биваше да казва на меканците нашите имена и накрая не биваше да удря Ел Гхани. Ако онзи действително беше виден гражданин на Свещения град и имаше лична връзка с великия шериф, можеше да ни създаде значителни неприятности, толкова повече че аз не бях мохамеданин и поради това трябваше да съблюдавам най-голяма предпазливост.
Думата «шериф» означава нещо като благороден, знатен, високопоставен. Под «шериф» се разбира пряк потомък на Мохамед чрез неговата дъщеря Фатима, която е била жена на Али. Единствено на ашраф [43] е присъдено правото да носят зелена чалма и зелено горно облекло. Най-малкото оскърбление на един такъв сановник се наказва много строго. Санът «шериф» се предава както на мъж така и на жена. Има няколко клона, особено в Персия, на ашраф, като Алииди, Фатимиди, Джафариди. Но има и фамилии, които се назовават «шериф», а не са. Това се случва, макар че почти във всеки мохамедански град се води, от специални чиновници, които се наричат «накиб ел ашраф», списък относно правоимащите на тази титла фамилии и лица. Този списък ежегодно се отнася с големия поклоннически керван до Мека и се представя на великия шериф за преглед и утвърждаване. Той е племенен княз на всички потомци на Пророка, наместник на Мека, главен пазител на Кааба и всички светици и всяка година получава от султана богати дарове. Шерифатът в действителност е духовно отличие или сан и един шериф поради произхода си от Мохамед не би трябвало да се радва на мирски привилегии, но в мохамеданския свят господстват духовните условия и ето как ашраф си мислят, че имат право и по отношение материалните блага да стоят далеч пред простосмъртните правоверни. Това становище се поддържа особено от шериф ел ашраф [44]. Той си въобразява, че стои не по-ниско от султана, който все пак е халиф, сиреч главният пастир и владетел на всички вярващи. Историята вече е привеждала не един и два примера, че господарят на Кааба е в състояние дори юмрук да покаже на падишаха, толкова повече че пътят от Стамбул до Мека е дълъг и е трудно юздите да бъдат държани така стегнато, както би следвало да бъде. За милионите мохамедански поклонници, които отиват в Мека и Медина, великият шериф се явява по-близо отколкото отдалечения от светините султан, така че не е за чудене, дето си мислят, че се намират повече под влиянието на повелителя на Мека отколкото под това на падишаха.
Същото можеше да се каже и за великия шериф, чийто любимец се бе нарекъл Ел Гхани. Макар да предполагах, че това определение е употребено с известното ориенталско преувеличение, то все пак трябваше да съдържа частица истина. Той имаше някаква връзка с владетеля на града, който се канех да посетя, и можеше при всяка възможност да ми поставя клопки, които въпреки цялата си предпазливост и кураж да не мога да избегна. И щях да го дължа на необмислеността на Халеф, който беше пуснал вход горещо обичания си камшик, макар зеленият тюрбан на Ел Гхани да доказваше, че той също се числи към потомците на Мохамед, чието оскърбяване е десет пъти по-опасно отколкото при всеки друг. С много крепкото, но все пак само словесно скастряне високомерието на меканеца от страна на хаджията бях съгласен, защото това не бе предизвикателна нападка, а законна отбрана. Но пердахът с камшик на един арабин, облечен със сана шериф, бе лекомислие, което не можех да одобря. Ето защо използвах случая да последвам хаджията, когато преди лягане отиде да нагледа още веднъж своя кон. Тук бяхме сами. Моето мълчание имаше очаквания ефект. Той ме посрещна с думите: