Не бива да забравям да спомена, че в началото хаджията бе полагал всички усилия да ме обърне към исляма. По онова време той не подозираше, че впоследствие ще поставя Иса бен Мариям [7] високо над Мохамед. С душата си той беше станал християнин, а с него и Ханнех и повечето хаддедихни.
По-раншните си пътувания ние бяхме предприемали сами или само с малцина временни придружители. Този път се бяхме събрали повече. Ето как.
Арабинът е на мнение, че честта е толкова по-голяма, колкото е по-дълго името. Ето защо той обикновено прибавя към името си тези на своите най-близки предшественици. Така Халеф се нарече, когато се запознах с него, хаджи Халеф Омар бен хаджи Абул Аббас ибн хаджи Давуд ал Госарах. Неговият баща следователно се е казвал Абул Аббас, а дядо му — Давуд ал Госарах. На тях двамата, а също и на себе си, беше дал титлата хаджи, с която бива отличаван всеки мохамеданин, ходил в Мека. Само че нито Халеф, нито пък баща му и дядо му са били някога там. По-късно ние отидохме в този свещен град на исляма, но само за кратко време. Аз бях разпознат като християнин, трябваше да бягам и за щастие отървах кожата.
Оттогава едно от най-големите ми желания беше да отида още веднъж до Мека. Бях по-опитен, по-обучен в езика и по-вещ в начина и формите на общуване. Сега така добре познавах религиозните обичаи и всички свързани с тях обреди, че можех да бъда сигурен — ще мина за мохамеданин. Едва сега осъзнавах каква безразсъдна дързост е било тогава от моя страна да пристъпя в един град, в който всеки християнин го очакваше почти сигурна смърт. Още по-изявено ставаше искането ми да поема още веднъж този риск, но вече по-добре подготвен. Бях опознал исляма и по-голямата част от страните, обитавани от неговите изповедници. На два пъти бях в Кайруан — този свещен туниски град по онова време беше все още строго забранен за християни — и благополучно бях преодолял опасността. Защо тогава да не предам на тези мои пътни студии удовлетворителен завършек с едно по-дълго пребиваване в Мека? Вярно, знаех много добре, че точно за мен това начинание е по-опасно, отколкото за всеки друг. Мохамеданските територии и селища, където ме бяха опознали като християнин, не можеха да се изброят. Бях си спечелил много приятели, но не един и двама мошеника бях превърнал в свои непримирими врагове. Като добавим към това и чертите на лицето ми, които, за съжаление, са толкова специфични, че се запечатват за дълго време дори в една обикновена памет. Можех ли да очаквам, че по време на присъствието ми в Мека там няма да се намира някой от множеството хора, които ме бяха опознали? И тъй, много добре знаех какво рискувах, но опасността ме примамваше кажи-речи повече и от самото желание. Ето как намерението да го осъществя, прие в крайна сметка такава твърдост, че оставаше само да ми се отдаде подходяща възможност.
И тя не ме накара дълго да я чакам — появи се при сегашното ми посещение на хаддедихните. Винаги когато отивах при него, Халеф беше свикнал да предприемаме съвместно една по-дълга езда. Когато ме попита кои места искам сега да посетя и аз му казах също многозначителната дума Мека, той най-напред се изплаши, но после се почувства точно като мен — дори двойно повече привлечен от опасността. За него главният въпрос беше какво ще каже за тая работа Ханнех, «благодетелната грижовница за неговото земно щастие». Ето защо на първо време обсъдихме всичко на четири очи и започнахме после тук и там да пускаме по някоя предпазлива забележка, която трябваше да подготви нашата същинска атака. Ала умното «слънце сред всички звезди на женската небесна твърд» ни прозря още при първите леки намеци и ни прикани да не си играем с нея на криеница, а да пристъпим открито напред с истината. На хаджията тая «уйдурма» се стори все пак твърде рискована и той незабавно офейка от шатрата, в която седяхме с Ханнех. Аз останах и й съобщих откровено намерението си и свързаното с него желание Халеф да ме придружи. Бях изпълнен с напрегнато любопитство какво ще отговори. Тя гледа известно време мълчаливо в земята и после каза:
— Той няма да те придружи сам, сихди. Аз ще яздя с вас.
Не е трудно да си представи човек изумлението ми. Тя ме погледна и продължи усмихнато:
— Не го очакваше, нали? И все пак причината е лесно обяснима. Зная, че си разумен мъж, и поради това ще ти доверя един въпрос. Изпитвал ли си някога в твоето сърце иштияк ел ватан [8]?
— Да — заявих аз.
— В такъв случай мога да ги призная, че често съм изпитвала този копнеж и сега също го нося в себе си. Знаеш, че съм дъщеря на атеибехите, и се запозна с мен и племето ми близо до Мека. Там преминаха светлите дни на моето детство. Не зная дали за теб е така, но аз сега намирам за вярно, че колкото повече човек остарява, толкова повече сърцето го тегли към местата, видели неговата младост. Аз обичам моя Халеф и също сина си Кара бен Халеф, щастлива съм от моята и тяхната любов, но редом с това щастие живее и желанието още веднъж да видя своите матарих ел ватан [9]. Моля те да не казваш нищо на Халеф, защото ще се натъжи, ако узнае, че страдам от такъв копнеж. В замяна на твоята мълчаливост желанието ти ще бъде изпълнено. Халеф ще може да те придружи, а аз ще яздя с вас.