За сигурност бе решено, че по време на това пътуване аз няма да бъда наричан Кара бен Немзи. Това име беше толкова известно, че сега можеше само ядове да ми създаде. По този въпрос Халеф направи по своя начин забележката:
— Ето че виждаш, сихди, колко много приличаме ние двамата на големите, прочути владетели на земята. Ние трябва да скрием отблясъците на нашето велелепие зад чужди имена. Вярно, този път случаят не е също при мен, а само при теб, но както ти можеш да се грееш на моите лъчи, така мога и аз да потърся благодатната сянка на твоя маджхул [11]. Ама как ще те наричаме? Ти може би вече си помислил за друго име?
— Не. А пък и нещата не опират само до името.
— Да, правилно. Ние трябва да знаем какво да отговаряме, когато ни запитат какъв си.
— Най-простото би било да бъда представян като хаддедихн.
— Не, не става, сихди, защото тогава твоето велелепие така напълно ще изчезне, че по-късно може би няма да може вече да се появи. А пък и аз искам да се гордея с това, че си при нас. Ето защо трябва да ти дадем име и положение, които непременно да изискват уважение. Най-добре ще бъде да те представяме за някой голям учен. Това угодно ли ти е?
— Да.
— И откъде ще бъдеш?
— От някоя мохамеданска страна, но не от голям град, защото всеки, тръгнал оттам за Мека, би трябвало да познава този учен.
— Позволяваш ли да ти стъкмя рождението в далечната Магхриб [12], моята родина?
— Да.
— Да си съгледал там виделината на света във Вади Драа?
— С голяма готовност!
— И от какво естество ще бъде твоята ученост?
— Това предоставям на теб, драги Халеф.
— Хубаво! Понеже си толкова скромен, аз ще те издигна нависоко. С други думи, ти се занимаваш не само с един вид наука, а твоята безкрайна мъдрост е проникнала във висотите и дълбините на всички улум [13]. Или това все още не ти е достатъчно?
— Засега стига.
— Добре. Един такъв мъж трябва да има прочути деди и дълго име. Сега ще ти го съобщя. Запиши го, та да го имаме черно на бяло и да можем да го научим наизуст.
С тайно удоволствие се отзовах на тази подкана Дребният шейх тръгна замислено напред-назад и лека-полека, член подир член, измъкна на бял свят следното:
— Хаджи Акил Шатир ел Меджарриб бен хаджи Алим Шаджи ел Гхани ибн хаджи Даим Машхур ел Азим. Надявам се, че това красиво име ще намери твоето одобрение.
Преведена, тази исполинска змия означава: «Хаджи Умен Разсъдлив, Знаещия, син на хаджи Мъдър Храбър, Богатия, син на хаджи Безсмъртен Прославен, Великолепния». И дали това би било достатъчно? Халеф беше направил повече от достатъчно, беше прикачил на мен и моите неизвестни досега предци почетната титла «хаджи». Повече естествено не можех да изисквам. Въпреки това аз отговорих, с намерение да го подкача:
— Ти очевидно си мислиш, че ще остана напълно удовлетворен, но се лъжеш. То можеше да бъде по-дълго и по-хубаво!
— По-дълго… по-хубаво?
От удивление устата му остана отворена. Гледа ме известно време с ококорени очи и после избухна гневно:
— Какво… какво можело да бъде? По-дълго можело да бъде и по-хубаво можело да бъде? Да не би да искаш да го прочета оттук до месечината и обратно? Трябва ли да ограбя седемте небеса на Мохамед, за да ти подредя още повече думи на блясък и извисеност? Как стигна до това оскърбително недоволство? Ти ли си поръча името при мен, или аз ти го дадох драговолно?
— Драговолно ми го даде.
— Значи признаваш, че е било подарък от моя страна?
— Да.
— Добре, значи си признаваш неблагодарността в цялата й големина. Аз ти правя по собствена подбуда, от дълбочината на моето благодетелно сърце, едно ново име за подарък. Претърсвам всички кътчета и кьошета на красивата човешка реч, за да издиря най-доброто, което лежи и е навесено там по стените. Избирам най-сияйните думи, най-великолепните изрази и ги съединявам за теб с една толкова дълбока разсъдливост, с едно толкова достойно за възхищение познаване на нещата, с каквото джаухарджията [14] събира в гердан своите най-редки скъпоценни камъни и най-прекрасни бисери. Връчвам ти този безподобен подарък, като ти го изричам полека със собствената си уста. И като го получи, ти какво стори? Въртиш го недоволно насам-натам в мислите и ръцете си. Хвърляш му неблагосклонни и неприятелски погледи и оскърбяваш моята душа и сърцето ми с крещящата несправедливост на неподобаващия упрек, че този безценен накит можел да бъде по-дълъг и по-хубав. Ако това не е неблагодарност, която трябва да те лиши от цялото ми уважение и обич, то тогава изобщо не знам какво е неблагодарност. С кирката на своята непризнателност и лопатата на недоволството си ти изкопа помежду ни една дълбока пропаст, чиято ширина и да исках не бих могъл да прескоча. Съдбата реши нашата раздяла, късметът ни откъсна за всеки един от друг и ние — аз отсам, ти отсреща — отсега нататък ще вървим самотно в живота и за всички времена ще сме отречени един от друг. Сбогом, сихди, остани със здраве!