Неволно се разсмях при това крепко сравнение на добрата Ханнех. Той бързо подметна:
— Защо се хилиш? Да не би на мен? Не съм виновен аз, че Ханнех, блаженството на моите очи, се сети баш за тая воняща речина фена! Тя ме попита дали човек може да покаже на някого роза и аз трябваше да отговоря утвърдително. След това поиска да знае дали вежливостта позволява да тикнеш под носа на някого стрък речина фена и аз отвърнах отрицателно. Едва го бях сторил и тя ме упрекна, че съм се отнасял с нея не като с ухана роза, а като с вонлива речина фена. Ханнех заяви, че жените в Ориента били загръщани от техните мъже точно тъй, както човек затуля речина фена, та никой нос да не бъде оскърбен от нея. Това било най-голямата обида, която можело да има. Тая работа трябвало да се промени, защото такова унижение на женския пол повече не можело да се търпи. Казвам ти, в гнева си тя поиска тия тренове и локомотиви да дойдели и при нас. Ханнех нямало да позволи повече да бъде третирана като речина фена, а щяла да седне във вагона като жените на западните страни, които имали еднакви права с мъжете. Представи си, права! Моята Ханнех, най-нежната, най-търпеливата от всички достойни за обич жени, говори за права, за равни права с мъжете! Какво ще излезе от цялата работа, ако жените станат така невъздържан и както се случи това сега.
— Невъздържани? Може би си мислиш, че тогава ще се нахвърлят върху нас като диви зверове, за да ни излапат?
— Не, не бива да приказваш веднага за най-лошото. Но аз съм на мнение, че човек трябва да им очертае много тесни граници.
— Какви граници например?
— На жените трябва да се забрани да излизат по мръкнало!
— Хубаво, по-нататък!
— Трябва да избягват да остават насаме с мъж, който не е техният.
— Това с пълна сериозност ли го казваш?
— Ами как! В тия работи аз от майтап не разбирам. Срещу жена, която пристъпва тези закони, човек трябва да се държи както падишахът със своя харем.
— Как?
— Той отрежда такива жени да бъдат вързани в чувал и хвърлени в морето.
— Драги Халеф, на теб дали не ти се намира подобен чувал?
— Не.
— Много жалко!
— Защо?
— Щяхме да пъхнем твоята Ханнех в един такъв чувал и да я хвърлим в първия срещнат кладенец.
— Моята Ханнех? Най-необходимата необходимост за щастието на моя земен живот? — удиви се Халеф. — Защо! Кажи бързо защо!
— Защото е нарушила и двата закона, които преди малко състави.
— Ти се майтапиш, сихди, майтапиш се!
— Не. Аз съм свидетел, че го стори.
— Сихди, не ме прави нещастен! Моята Ханнех да е била насаме с друг мъж?
— Да, даже в дълбока тъмнина, при новолуние, зад шатрите на вашия бивак.
— Ще умра от мъка, макар да считам за напълно невъзможно да е извършила това най-голямо от всички престъпления. Но ти го казваш, сихди, ти, моят пръв и най-добър приятел, а ти няма да ми съобщиш такова нещо, без да можеш да го докажеш.
— Вече ти казах, че бях свидетел, а сега те уведомявам, че има и втори свидетел.
— Кой е той? Казвай бързо! Ще го затрия тоя келеш, дето си е мълчал пред мен.
— Това би било самоубийство, драги Халеф.
— Само…?
— Да, защото ти самият си този свидетел.
— Сихди, ставаш ми все по-непонятен.
— Ти, изглежда, си го забравил, затова ще ти опресня паметта. Спомняш ли си онази новолунна нощ преди потеглянето ни за Тигър, когато започнахме нашето пътешествие към Персия?
— Да.
— Тогава твоята Ханнех стоя след полунощ с един мъж, който не беше хаджи Халеф, дълго време зад вашите шатри.
Дребният хаджи изхвърли радостно ръце нагоре и поемайки си дълбоко дъх, извика:
— Хамдулиллах! О, сихди, какъв страх само вся в душата ми! Чувствах се, сякаш цялото щастие на моя живот се е разбило. Ако някой друг ми бе говорил така, веднага щях да му забия ножа в тялото, задето се е осмелил да омърси с подозренията си Ханнех, най-чаровното подобие на чистото слънце. Ама тъй като ти беше този, който приказваше, то думите, причинили ми такава голяма болка, не можеха да бъдат лъжа. Затова се почувствах смазан като някоя малка буболечка, върху която се е стоварила голяма планина. Но като чух сега, че имаш предвид нощта преди заминаването ни, тая планина изчезна и буболечката продължи да маха весело крачка. Защото знам, че ти си чуждият мъж, приказвал с нея.
— И това не те прави нещастен?
— Нещастен? Ако имах хиляди Ханнех, всичките несравними като тази, щях до една да мога да ти ги поверя.
— Вярвам ти. Но знаеш ли какво извърши с това правещо ми чест уверение?
— Оказах ти едно безпримерно доверие.
— Действително, но същевременно оттегли обвинението си срещу западните страни и се обяви съгласен с нашите железници.