Той излезе от колата, пресече широкото асфалтирано шосе и погледна тесния, прашен път, с бързия канал и гъстия плет отвъд. Зад плета той съгледа ниска червена селска къща с голям хамбар. Пътят беше сух. По него нямаше дори и коловози от каруци. Върна се в колата.
— Булевард — каза той. — Стига си се притеснявал.
— Слушам, сър. Колата е ваша, сър.
— Знам. Все още плащам за нея. Ти какво, Джаксън, винаги ли страдаш така, когато преминаваш от главен по коларски път?
— Съвсем не, сър. Но има голяма разлика между джип и ниско окачена кола. Знаете ли какъв е просветът на диференциала и шасито по този път?
— В багажника има лопата, имаме и вериги. Да видиш какво ни чака, след като излезем от Венеция!
— С тази кола ли ще пътуваме докрая?
— Не знам. Ще видя.
— Помислете за калниците, сър.
— Ще отрежем калниците, както правят индианците в Оклахома. И без това сега е с прекалено големи калници. Тя има от всичко повече, отколкото й е необходимо, с изключение на двигателя. Джаксън, това се казва двигател.
— Наистина, сър. Голямо удоволствие е да се кара с този мощен двигател по хубавите пътища. Затова не искам да й се случи нищо лошо.
— Много мило от твоя страна, Джаксън. А сега престани да преживяваш.
— Аз не преживявам, сър.
— Добре — каза полковникът.
Той също не преживяваше, защото тъкмо в този момент видя едно платно отвъд наредените нагъсто мрачни дървета в далечината. Беше голямо, червено, спускаше се косо надолу от върха и напредваше бавно зад дърветата.
Защо трябва винаги да трепва сърцето ти, когато видиш някакво платно да се движи, мислеше си полковникът. Защо сърцето ми трепва, когато видя големите бавни сиво-бели волове? Сигурно е от походката, а и от вида, големината и цвета им.
Но се вълнувам и когато видя някое хубаво голямо муле или стадо от добре гледани товарни мулета. Вълнувам се и от койота всеки път, когато го видя, и от вълка, с походка, каквато няма никое друго животно — сив, уверен в себе си, носещ тази тежка глава с враждебни очи.
— Виждал ли си някога вълци около Ролинс, Джаксън?
— Съвсем не, сър. Вълците там са изчезнали, преди да се родя; изтровили са ги. Има обаче много койоти.
— Обичаш ли койотите?
— Обичам да ги слушам през нощта.
— И аз. Най-много от всичко, след плуващи между бреговете платноходки.
— Ето там има една, сър.
— По канала Силе — каза полковникът. — Това е платноходка, която пътува за Венеция. Вятърът духа откъм планините и тя напредва бързо. Има вероятност да стане доста студено през нощта, ако вятърът не стихне — той ще докара много патици. Завий наляво и ще се движим покрай канала. Има хубав път.
— Там, откъдето съм, много не биеха патици. А в Небраска, покрай Плат, имаше колкото щеш.
— Искаш ли да стреляш там, където отиваме?
— Едва ли, сър. Аз съм един стрелец… По ми се ще да се потъркалям в спалния чувал. Нали знаете, неделя е.
— Да — отвърна полковникът. — Можеш да си останеш в чувала и до обед, ако искаш.
— Донесъл съм препарат против насекоми. Би трябвало да спя добре.
— Едва ли ще ти потрябва. Донесе ли „К-дажби“9 или „десет заедно“10? Тук храната е само италианска, както знаеш.
— Донесох няколко консерви, да се намират, а и да почерпим.
— Добре — каза полковникът.
Той гледаше напред, за да види мястото, където пътят, който минаваше покрай канала, отново се вливаше в главното шосе. Знаеше, че ще го види в такъв ясен ден. Отвъд блатата, мрачни като блатата през зимата в устието на Мисисипи край Пайлът Таун, с приведени от силния северен вятър тръстики, той забеляза квадратната кула на църквата в Торчело, а зад нея — високата campanile на Бурано. Морето беше сиво-синьо и той видя платната на дванайсет платноходки, носени от вятъра към Венеция.
Ще трябва да почакам, докато пресечем реката Дезе над Ногера, за да го видя съвсем ясно, мислеше той. Странно е да си спомни човек как се бихме покрай канала през онази зима, отбранявайки го, без въобще да го видим. Веднъж се върнах в тила, стигнах чак до Ногера, беше ясно и студено като днес и аз го видях отвъд залива. Но не можах да вляза в него. Той е мой град, въпреки това, защото воювах за него, когато бях момче, и дори сега, когато съм петдесетгодишен, те знаят, че съм воювал за него и съм един от собствениците му, и се отнасят добре с мен.
Мислиш ли, че затова се отнасят с теб добре, попита се той.
9
Дажби, които се раздават на войниците в полева обстановка под името на Ансъл Кейс, американски физиолог. — Б.пр.