Може би. Може би се отнасят добре с мен, защото съм полковник от победителите. Макар че не вярвам да е за това. Поне се надявам, че не е така. Това не е Франция, мислеше той.
Там влизаш с бой в някой град, който ти е скъп, и се стараеш да не развалиш нещо, а после, ако си със здрав разум, внимаваш да не се върнеш отново в него, защото ще срещнеш някои герои от войната и те няма да ти простят, че си се бил за него. Vive la France et les pommes de terre frites. Liberte, Venalite et Stupidite11, Великата clarte12 на френската военна мисъл. От дьо Пик насам не са имали нито един военен мислител. Той също беше нещастен, проклет полковник. Манжен, Мажино и Гамлен. Избирайте, господа. Три философски школи. Първата: ще ги ударя по муцуната. Втората: ще се скрия зад онова нещо, което не може да закрие дори и левия ми фланг. Третата: ще си заровя главата в пясъка като щраус, уверен във величието на Франция като военна сила и после ще офейкам.
„Ще офейкам“ е прилично и мило казано. Безспорно, мислеше той, винаги когато прекалено опростяваш, ставаш несправедлив. Спомни си всички добри другари от Съпротивата, спомни си Фош, който се биеше и беше организатор, спомни си как добре се държаха хората. Спомни си своите добри приятели и тези, които загинаха. Спомни си много неща, още веднъж си спомни своите най-добри приятели и най-прекрасните хора, които познаваш. Не бъди зъл, нито пък глупав. И какво общо има това с воюването като занаят? Стига, каза си той. Тръгнал си да се забавляваш.
— Джаксън, доволен ли си?
— Тъй вярно, сър.
— Добре. Скоро пред нас ще се открие една гледка, която искам да видиш. Трябва да я погледнеш само веднъж. Цялата операция ще бъде съвсем безболезнена.
Чудя се за какво ми се подиграва сега, мислеше шофьорът. Знае всичко, защото някога е бил бригаден генерал. Ако го е бивало като бригаден генерал, защо не си е останал такъв? Толкова е съсипан, че чак се е смахнал.
— Ето я гледката, Джаксън — каза полковникът. — Спри колата край пътя и ще погледаме.
Полковникът и шофьорът минаха на онази страна на шосето, която беше откъм Венеция, и погледнаха отвъд лагуната. Силният студен вятър, който духаше от планините, шибаше водата, изостряше контурите на сградите и те придобиваха ясни геометрични очертания.
— Точно срещу нас е Торчело — посочи полковникът. — Там са живели хората, прогонени от континента от вестготите. Те са построили онази църква, която виждаш отсреща с квадратната кула. Някога там е имало трийсет хиляди души и те са построили църквата, за да почитат своя бог и да му се молят. След като я построили, устието на река Силе се затлачило с тиня или пък някакво голямо наводнение променило коритото й и всичката тази земя, през която току-що минахме, била наводнена, развъдили се комари и малария започнала да мори хората. Тогава се събрали старейшините и решили да се преместят в някое здравословно място, където да се отбраняват с лодки, и вестготите, ломбардците и всички останали разбойници да не могат да се приближат до тях, защото тези разбойници не разполагали с морски съдове. Момчетата от Торчело били големи мореплаватели. И така, те натоварили камъните от къщите си на шлепове, като този, който току-що видяхме, и построили Венеция.
Той замълча.
— Отегчавам ли те, Джаксън?
— Съвсем не, сър, не съм знаел никога кои са били пионери при построяването на Венеция.
— Момчетата от Торчело. Били са мъжки момчета и са строили с голям вкус. Родното им място е било малко селце на име Каорле, нагоре по брега. Но те привлекли населението на градовете и селцата в околността, когато вестготите ги нападнали. Едно момче от Торчело, което превозвало контрабандно оръжие в Александрия, открило тялото на свети Марко и го изнесло тайно, като го скрило под купчина от прясно свинско месо, за да не могат да го открият митничарите-езичници. Това момче докарало тленните останки на свети Марко във Венеция. Сега той е техният покровител и са му издигнали катедрала. По онова време те търгували толкова далече на изток, че архитектурата е прекалено византийска за моя вкус. Никога не са строили по-добре, отколкото в началото, в Торчело. Ето това там е Торчело.
Това наистина беше Торчело.
— Площад „Сан Марко“ е там, където са гълъбите и голямата катедрала, която прилича на кинотеатър, нали?
— Точно така, Джаксън. Бързо схващаш. Добре, щом я възприемаш така. Сега погледни отвъд Торчело и ще видиш красивата campanile на Бурано, която има почти толкова голям наклон, колкото кулата в Пиза. Бурано е много гъсто населен малък остров, където жените правят прекрасна дантела, мъжете правят bambini, а през деня работят във фабриките за стъкло на съседния остров, който се вижда отзад, с другата campanile — това е Мурано. През деня те правят прекрасно стъкло за богатите по света, а после се прибират вкъщи с малкото vaporetto13 и правят bambini. Макар че не всеки прекарва всяка нощ с жена си. През нощта те ходят и на лов за патици с големи дълги пушки по плитчините на блатата в лагуната, която виждаш отсреща. Изстрелите се чуват през цялата нощ, когато има луна.