— Защо, по дяволите, се забави толкова много, Джаксън? Ще пиеш ли нещо?
— Не, благодаря, сър.
Ах, ти, превзет негоднико, помисли полковникът. Трябва вече да престана да се отнасям лошо с него, поправи се той.
— Тръгваме след минута — каза полковникът. — Опитвах се да науча италиански от моя приятел тук.
Той се обърна и потърси с очи миланските спекуланти, но те си бяха отишли.
Започвам да ставам ужасно бавен, помисли си той. Един ден някой ще ме пипне. Нищо чудно това да бъде и почтеният Пачарди.
— Колко ти дължа? — попита той рязко бармана.
Барманът му каза сумата и го погледна с умните си италиански очи, които вече не бяха весели, макар че от ъгълчетата им все още се излъчваха весели бръчици. Дано всичко с него да е наред, мислеше той. Моля се на бога или на каквото и да е да не му се случи нищо лошо.
— Довиждане, господин полковник — каза той.
— Ciao16 — отвърна полковникът. — Джаксън, сега ще се спуснем по дългата рампа и право на север към мястото, където са закотвени малките моторници. Лакираните. Ето го носача с двата куфара. Трябва да го оставим да ги носи, такъв е редът тук.
— Слушам, сър — каза Джаксън.
Двамата излязоха от бара, без да погледнат никого.
На imbarcadero17 полковникът даде бакшиш на мъжа, който беше донесъл двата куфара, и се огледа за някой познат лодкар.
Не позна човека в моторницата, която пристигна първа на неговия знак, но лодкарят каза:
— Добър ден, господин полковник. Аз съм на ред.
— Колко струва до „Грити“?
— Знаете не по-зле от мене, господин полковник. Ние не се пазарим. Имаме твърда тарифа.
— Каква е тарифата?
— Три хиляди и петстотин.
— А с vaporetto можем да отидем за шейсет.
— Нищо не ви пречи — каза лодкарят, възрастен човек с червено, но добродушно лице. — Няма да ви закарат чак до „Грити“, а ще ви оставят на imbarcadero до „Хари“. Оттам можете да телефонирате и някой от „Грити“ да дойде за багажа ви.
Какво ли бих купил с тези проклети три хиляди и петстотин лири? А старецът е добряк.
— Желаете ли да изпратя с вас ей онзи човек? — той посочи един съсипан старец, който беше „момче“ за всичко, изпълняваше поръчки на пристаните, винаги готов да направи нежелана услуга, като прихване за лакът качващ се или слизащ пътник, да помогне, когато никой не искаше помощта му, а ако се откажеха от жеста му, той се покланяше с протегната напред стара филцова шапка. — Той ще ви заведе до vaporetto. Те са през двайсет минути.
— По дяволите — каза полковникът. — Закарай ни до „Грити“.
— Con piacere18 — отговори лодкарят.
Полковникът и Джаксън се спуснаха в моторницата, която приличаше на бързоходна лодка. Блестеше от лака и беше поддържана с любов; движеше се от малък двигател на фиат, изслужил времето си в колата на някакъв провинциален лекар, а след това купен от едно гробище за коли — такива огромни гробища човек винаги открива в нашия свят около всяко населено място, — ремонтиран и приспособен за нов живот по каналите на този град.
— Върви ли двигателят? — попита полковникът. Чуваше го как издава звуци като ударен танк или трактор, само че шумът беше по-слаб, защото не му достигаше сила.
— Горе-долу — отговори лодкарят, като завъртя свободната си ръка.
— Трябва да си купиш най-малкия модел, който „Универсал“ произвежда. Това е най-добрият и най-лекият лодков Двигател.
— Да — съгласи се лодкарят. — И още колко работи ми трябват!
— Може би годината ще се окаже добра.
— Винаги има надежда. От Милано идват много pescecani да играят комар в Лидо. Но никой няма да пожелае да пътува втори път специално с нея. Като лодка не е лоша. Удобна, приятна. Е, разбира се, не е красива като гондолата. Но има нужда от двигател.
— Бих могъл да ти намеря един двигател от джип. Бракуван, но ще си го оправиш.
— Не говорете така — каза лодкарят. — Това не е възможно. Не искам да мисля за такова нещо.
— Можеш да си мислиш. Говоря истината.
— Сериозно?
— Разбира се. Не ти обещавам със сигурност, но ще видя какво мога да направя. Колко деца имаш?
— Шест. Две момчета и четири момичета.
— Не е трябвало да вярваш много в Режима, дявол да го вземе. Само шест.