— Това е къщата на графиня Дандоло — каза полковникът.
А после си помисли: над осемдесетте е, а е весела като момиче и изобщо не се страхува от смъртта. Боядисва в червено косата си и това много й отива. Тя е добър компаньон и възхитителна жена.
Нейният palazzo20 беше приятен на вид, построен встрани от Канала, с градина отпред и със собствен пристан, където бяха пристигали много гондоли през годините и бяха докарвали сърдечни, весели, тъжни и разочаровани хора. Но повечето са били весели, защото им е предстояло да се срещнат с графиня Дандало.
Движеха се с усилие по Канала срещу студения вятър, духащ откъм планините, къщите се открояваха ясно, както в зимен ден, денят всъщност беше зимен, и сега те видяха старото вълшебство на града и неговата красота. За полковника тази красота имаше особен смисъл, защото той познаваше много от обитателите на palazzos и знаеше за какво се бяха използували тези, в които сега никой не живееше.
Ето къщата на майката на Алварито, помисли той, но не каза нищо.
Тя почти не живее тук, а в една вила край Тревизо, където има дървета. Отегчена е от Венеция, защото в този град няма дървета. Загубила е прекрасния си съпруг и сега в действителност не я интересува нищо, освен домакинството.
Но по едно време семейството дало къщата под наем на Джордж Гордън, лорд Байрон, и сега никой не спи в леглото му, нито пък в другото легло, два етажа по-долу, където той е прекарвал нощите с жената на гондолиера. Те не са святи, нито пък са някакви реликви. Просто са две излишни легла, неизползувани след това по разни причини, може би от уважение към лорд Байрон, когото много обичали в града, независимо от всичките му прегрешения. В този град, за да си обичан, трябва да си мъжко момче. Никой не е проявявал какъвто и да е интерес към Робърт Браунинг, нито към госпожа Браунинг, нито пък към кучето им. Те не са били венецианци, независимо от това, че той е пишел много добре за града. А какво е мъжко момче, попита се той. Използуваш го често и би трябвало да можеш да го обясниш. Мисля, че това е човек, който си прави играта и си носи последиците. Или просто човек, готов да си плати за играта. Нямам предвид театъра, макар че театърът е прекрасно нещо.
Видя малка вила, надвиснала над водата, грозна като сграда, която може да се види от влака от Хавър или Шербург, правещ връзка с парахода, когато се влиза в предградията на Париж. Вилата, отрупана със занемарени дървета, не беше привлекателна за живеене. И все пак, помисли полковникът, той е живял там.
Обичали са го заради таланта му, а и защото е бил порочен и смел. Бедно еврейско момче, той завладял страната с таланта и реториката си. Не съм срещал по-злочест и в същото време по-подъл тип. Но човекът, с когото мисля, че мога да го сравня, не заложи всичко, което имаше, а отиде на война — Габриеле д’Анунцио (винаги съм се чудил какво е истинското му име, защото никой не се казва д’Анунцио21 в една практична страна; може би той не е бил евреин, пък и какво значение има дали е бил или не) премина през различните видове войски, както през прегръдките на различни жени.
Всички войски, в които беше служил д’Анунцио, не бяха тежки и бойните задачи изпълняваха бързо и без затруднение, с изключение на пехотата. Спомни си как като наблюдател д’Анунцио беше загубил едното си око при самолетна катастрофа над Триест или над Пола и винаги след това носеше превръзка, а хората, които не знаеха, защото тогава всъщност никой не знаеше какво се беше случило, мислеха, че окото му е било избито при Велики или Сан Микеле, или на някое друго злощастно място отвъд Карсо, където всички бяха избити или осакатени. Но д’Анунцио наистина винаги извършваше геройски жестове. А пехотинците имат особен занаят, мислеше полковникът, най-особения. Той, Габриеле, летеше, но не беше летец. Служеше в пехотата, но не беше пехотинец, а претенциите му винаги бяха големи.
И полковникът си спомни как веднъж като командир на взвод от първи ешелон беше стоял в дъжда през една от безконечните зими — тогава валеше непрекъснато или поне винаги когато имаше парад, или се държаха речи пред войниците — а д’Анунцио, с избитото око, покрито с превръзка, с лице, бяло като коремчето на писия, току-що докарана на пазара и наредена така, че тъмната й страна е скрита, с вид на мъртвец на втория ден след смъртта, крещеше: „Morire non a basta!“22. Полковникът, тогава лейтенант, си беше помислил: „Какво повече, дявол да го вземе, искат от нас?“
Но беше изслушал речта и накрая, когато подполковник д’Анунцио, писател и национален герой, удостоверен и истински, ако изобщо има герои, а полковникът не вярваше в героите, помоли за едноминутно мълчание в памет на славно загиналите, той застана мирно. Но взводът, който не беше слушал словото, тъй като тогава нямаше високоговорители, и войниците не чуваха оратора добре, отговори дружно, като един човек, в паузата за едноминутно мълчание в памет на славно загиналите, с плътно и отекващо „Evviva d’Annunzio!“23