Д’Анунцио и друг път се беше обръщал към тях след победи и преди поражения и те знаеха какво трябва да извикат, ако ораторът направи пауза.
Полковникът, тогава лейтенант, привързан към своя взвод, се беше присъединил към тях и беше изрекъл „Evviva d’Annunzio!“ като заповед, освобождавайки от отговорност всички, които не бяха слушали словото, речта или обръщението, и опитвайки се да сподели вината им скромно, както един лейтенант може да се опита да направи нещо — не става дума да задържи незащитима позиция или да насочи разумно своята част в атака.
А сега минаваха покрай къщата, където нещастното съсипано момче беше живяло със своята велика, тъжна и недостатъчно обичана актриса. Спомни си прекрасните й ръце, нейното така преобразяващо се лице — то не беше красиво, но изразяваше и любов, и великолепие, и радост, и тъга — и как движението на ръката й беше в състояние да накара всяко сърце да се разтупти, и си помисли: Господи, те са мъртви, а аз дори не знам къде е погребан нито единият, нито другият. Така ми се ще да вярвам, че са били щастливи в тази къща.
— Джаксън — каза той, — онази вила вляво беше собственост на Габриеле д’Анунцио — велик писател.
— Да, сър — отговори Джаксън. — Радвам се, че научих. Не бях чувал за него.
— Ще ти кажа какво е написал, ако изобщо искаш да прочетеш нещо от него. Има няколко добри превода на английски.
— Благодаря, сър. Бих искал да прочета нещо, когато имам време. Къщата изглежда удобна. Как се казваше той?
— Д’Анунцио — отговори полковникът. — Писател.
И добави негласно, защото не желаеше да смущава Джаксън, нито да се държи предизвикателно, както бе правил вече няколко пъти през този ден: писател, поет, национален герой, изразител на диалектиката на фашизма, мрачен егоист, авиатор, командир или пътник в първия от щурмуващите бързоходни торпедни катери, подполковник от пехотата, без да знае да командува както трябва нито рота, нито взвод, великият, очарователен автор на „Motturno“24, когото уважаваме, и негодник.
Нагоре пред тях беше Санта Мария дел Джилио — мястото, където се пресичаха пътищата на гондолите, а зад него — дървеният пристан на „Грити“.
— Това е хотелът, където ще отседнем, Джаксън.
Полковникът посочи триетажния, боядисан в розово, малък, приятен на вид дворец, който излизаше на Канала, Филиал на „Гранд хотел“ в миналото, сега той беше самостоятелен хотел, и то много добър. Беше може би най-добрият хотел, ако не желаеш да любезничат с теб, да ти досаждат или да ти се подмазват — в един град с големи хотели, и полковникът го обичаше.
— Вижда ми се добър, сър.
— Добър е — каза полковникът.
Моторницата се доближи елегантно до подпорите на кея. Всяко движение, което тя прави, мислеше полковникът, е тържество на храбростта на застаряващия двигател. Сега нямаме бойни коне като стария „Травълър“ или като „Лизет“ на Марбо, който се би лично при Айлау. Имаме храбростта на отживели времето си колянови валове, които отказват да се счупят, глави на цилиндри, които не избиват, макар че имат право да го сторят, и прочее.
— Вече сме на кея, сър — каза Джаксън.
— Къде другаде можем да бъдем, по дяволите, човече. Хайде, скачай долу, докато аз се оправя с този спортсмен.
Той се обърна към лодкаря и каза:
— Беше три хиляди и петстотин, нали?
— Да, господин полковник.
— Няма да забравя за стария двигател от джип. Вземи това — да купиш овес за коня си.
Носачът, който поемаше куфарите от Джаксън, чу и се засмя:
— Никой ветеринарен лекар не ще може да излекува неговия кон.
— Все още бяга — отговори лодкарят.
— Но не печели на състезания — каза носачът. — Кав сте, господин полковник?
— По-добре не може и да се желае — отговори полкокникът. — А как са членовете на Ордена?
— Всички са добре.
— Хубаво. Ще вляза да се видя с Великия магистър.
— Той ви чака, господин полковник.
— Нека да не го караме да чака, Джаксън — каза полковникът. — Можеш да отидеш с този джентълмен във фоайето и да помолиш да ме регистрират. Погрижи се сержантът да получи стая — обърна се той към носача. — Ще останем само тази нощ.