— Gran Maestro — каза полковникът, — има ли някакво известие от нашия Преподобен предводител?
— Нито дума. Тези дни той мълчи.
— Сигурно мисли.
— Сигурно.
— Може би крои нови, още по-забележителни и позорни действия.
— Може би. Нищо не ми е съобщил.
— Но ние можем да му вярваме.
— Докато умре — каза Gran Maestro. След това може да се пържи в ада, а ние ще тачим паметта му.
— Джорджо — каза полковникът, — дай на Gran Maestro още едно силно „Карпано“.
— Ако това е заповед каза Gran Maestro, — мога само да се подчиня.
Те се чукнаха.
— Джаксън! — извика полковникът. — Отдай се на светски удоволствия. Разрешавам ти да идваш тук за храна. Не искам да те виждам до утре преди единайсет часа във фоайето, освен ако изпаднеш в беда. Имаш ли пари?
— Тъй вярно, сър — каза Джаксън и си помисли: Старият кучи син наистина е смахнат, както се говори. Би могъл да ме повика, вместо да ми крещи.
— Изчезвай от погледа ми — каза полковникът.
Джаксън беше влязъл в бара и стоеше пред него в нещо, наподобяващо позата мирно.
— Омръзна ми да те гледам, защото се тревожиш, а не се забавляваш. За бога, развесели се малко.
— Слушам, сър.
— Разбра ли какво казах?
— Тъй вярно, сър!
— Повтори.
— Роналд Джаксън, пети взвод, личен номер 100678, ще се яви във фоайето на хотел „Грити“ в единайсет часа утре сутринта, не зная датата, сър, и няма да се мярка пред очите на господин полковника, а ще се забавлява. Или — добави той — ще направи всякакви разумни опити да постигне това.
— Извинявай, Джаксън — каза полковникът. — Аз съм…
— Разрешете да не се съглася с господин полковника — отговори Джаксън.
— Благодаря ти, Джаксън. Може и да не съм. Надявам се, че си прав. А сега спасявай се. Дадоха ти стая в хотела, или са длъжни да ти дадат, и можеш да идваш тук за храна. Опитай се да се забавляваш.
— Слушам, сър.
Когато той излезе, Gran Maestro попита полковника:
— Какво е момчето? Един от тъжните американци?
— Да — отговори полковникът. — Боже, колко много такива имаме! Мрачни, самодоволни, прехранени и лошо обучени. А за това, че са лошо обучени, вината е моя. Но имаме и добри момчета.
— Мислиш ли, че биха се справили като нас при Грапа, Пасубио и Басо Пиаве?
— Добрите — да. Може би по-добре. Но, виждаш ли, в нашата армия не застрелват дори за самонараняване.
— Господи! — каза Gran Maestro.
Спомниха си мъжете, решили да останат живи, без да мислят, че ако ти е писано да умреш в четвъртък, няма да умреш в петък, и как един войник слагаше торбичка с пясък върху крака на друг войник, за да няма следи от обгаряне с барут, и стреляше в своя приятел от такова разстояние, от което, по негова преценка, би могъл да рани прасеца, без да засегне костта, а след това стреляше втори път над бруствера, за да си създаде алиби. Те знаеха това и по тази причина, а и заради истинската, основателната омраза към всички, които печелеха от войната, бяха основали Ордена.
Знаеха и двамата, съхранили обичта и уважението си един към друг, как горките момчета, които не искаха да умират, си разделяха кибрита, за да си спестят с инфекцията следващата смъртоносна фронтална атака.
Знаеха как другите момчета слагаха големите петсантимови монети под мишницата си, за да предизвикат жълтеница. Знаеха също как по-богатите момчета в разни градове си инжектираха парафин под капачката на коляното, за да не отидат на война.
Знаеха как се използува чесънът за предизвикване на някои последици, които биха ги отървали от атака, знаеха всичко или почти всичко за останалите хитрости, защото единият беше сержант, а другият — лейтенант от пехотата, и двамата се бяха сражавали при трите ключови участъка — Пасубио, Грапа и Пиаве, където всичко това имаше смисъл.
Бяха се сражавали също в предишното нелепо клане при Изонцо и Карсо. Но и двамата се срамуваха заради хората, издали заповедта за него, и го смятаха за нещо позорно и глупаво, което трябва да бъде забравено. А полковникът го помнеше само като нещо поучително. И така, сега бяха основали Ордена на Брусадели — благороднически, военен и духовен орден — и той имаше само петима членове.
— Какви са новините за Ордена? — попита полковникът Gran Maestro.