— Повишихме готвача от „Магнифисънт“ в ранг Commendatore. Той се е държал като мъж три пъти на петдесетия си рожден ден. Приех изявлението му на доверие. Никога не е лъгал.
— Наистина. Никога не е лъгал. Но това е въпрос, чиято достоверност човек трябва да провери.
— Аз му повярвах. Изглеждаше опропастен.
— Спомням си го, когато беше мъжко момче и му викахме Сваляча.
— Anch io30.
— Имаш ли някакви конкретни планове за дейността на Ордена през зимата?
— Не, Върховен командире.
— Смяташ ли, че трябва да зачетем почтения Пачарди?
— Както кажеш.
— Хайде да отложим — каза полковникът. Замисли се за момент и направи знак за още едно сухо мартини. — Мислиш ли, че можем да организираме чествуване и парад на някое историческо място, като Сан Марко или старата църква в Торчело, в чест на нашия велик патрон, преподобния Брусадели?
— Съмнявам се, че духовните власти ще разрешат това сега.
— Тогава да зарежем всички идеи за публична изява тази зима и да работим сред членовете за доброто на Ордена.
— Мисля, че това е най-разумно — каза Gran Maestro. — Ще се прегрупираме.
— А как се чувствуваш ти самият?
— Отвратително — каза Gran Maestro. — Имам ниско кръвно, язва и дългове.
— А щастлив ли си?
— Винаги. Обичам много работата си и срещам необикновени и интересни хора, предимно белгийци. Тази година пристигнаха те, вместо прелетните скакалци. Преди това бяха германците. Нали Цезар беше казал: „И най-храбрите от тях са белгийци.“ Но не и най-добре облечените.
— В Брюксел съм ги виждал доста добре облечени — каза полковникът. — Охранена, весела столица. Спечели, загуби или се оттегли.
— Трябвало е едно време да воюваме във Фландрия.
— Едно време не сме били родени — каза полковникът. — Следователно не сме могли и да воюваме.
— Вих искал да сме воювали на страната на Condottieri31 — тогава е трябвало само да се надхитри врагът, и той е отстъпвал. Ти щеше да мислиш, а аз да предавам заповедите ти.
— Щеше да е нужно да завземем няколко града, за да научим противника да уважава нашия начин на мислене.
— И щяхме да разрушим градовете, ако противникът се отбраняваше — каза Gran Maestro. — Кои градове би превзел?
— Този не. Бих превзел Виченца, Бергамо и Верона. Не непременно в тази последователност.
— Би трябвало да превземеш още два.
— Зная — каза полковникът. Сега той се почувствува отново генерал и беше щастлив. — Смятам, че ще подмина Бреша. Той сам би се предал.
— А ти как си, Върховен командире? — попита Gran Maestro, защото не разбираше нищо от превземане на градове.
Чувствуваше се като у дома в своята малка къща в Тревизо, близо до бързата река, която течеше под старите й стени. Тревите се люлееха от течението, а рибата стоеше неподвижно в убежището си и се издигаше на повърхността, за да хваща насекомите, които докосваха водата в сумрака. Чувствуваше се като у дома и във всичките военни действия, в които участвуваха части, не по-големи от рота, и ги разбираше така добре, както разбираше сервирането в малка или в голяма трапезария.
Но когато полковникът отново се превръщаше в генерал, какъвто беше някога, и започваше да мисли за неща, така далечни за него, както висшата математика за човек с познания по аритметика, той не разбираше нищо и тяхната връзка ставаше изкуствена — искаше му се полковникът да се върне към неща, известни и на двамата по времето, когато бяха лейтенант и сержант.
— А какво би направил с Мантуа? — попита полковникът.
— Не знам, господин полковник. Не знам с кого се сражаваш, нито пък с какви сили разполагаш.
— Мисля, ти каза, че сме Condottieri, разквартирувани в този град или в Падуа.
— Полковник — отговори Gran Maestro сериозно. — Честно казано, не зная какви са били Condottieri, нито как са се били тогава. Само казах, че бих искал да се сражавам под твоето командуване през онези времена.
— Вече не съществуват такива времена — каза полковникът и очарованието беше разрушено.
По дяволите, може би никога не е съществувало никакво очарование, мислеше полковникът. Върви по дяволите! — каза си той. Зарежи тези работи и бъди човек, вече си на половин век.
— Ще пиеш ли още едно „Карпано“? — попита той Gran Maestro.
— Полковник, ще ми разрешиш ли да ти откажа заради язвата?
— Да. Да. Разбира се. Момче, как ти беше името, Джорджо? Още едно сухо мартини. Secco, molto secco e doppio32.