Моят занаят, помисли си той, не е да разрушавам очарованието. Моят занаят е да убивам въоръжени хора. Необходимо е очарованието да бъде въоръжено, ако аз трябва да го разрушавам. Но ние убихме много неща, които не бяха въоръжени. Добре, разрушителю на очарованието, вземи си думите назад.
— Gran Maestro — каза той, — ти сега си Gran Maestro на… Condottieri.
— Те бяха… преди много години, Върховен командире.
— Точно така! — съгласи се полковникът.
Но очарованието беше разрушено.
— Ще се видим за вечеря — каза полковникът. — Какво има?
— Ще имаме всичко, което пожелаеш, а ако нещо нямаме, ще изпратя да го донесат.
— Имате ли пресни аспержи?
— Знаеш, че през този месец нямаме. Карат ги през април, и то от Басано.
— Тогава измисли нещо и аз ще го ям — каза полковникът.
— Колко души ще бъдете? — попита le Maitre d’Hotel.
— Двама — каза полковникът. — В колко часа затваряте le bistro33?
— Ще сервираме вечерята, когато пожелаете да се храните, господин полковник.
— Ще се опитам да бъда тук по нормално време. Довиждане, Gran Maestro — каза той, усмихна се и подаде на Gran Maestro деформираната си ръка.
— Довиждане; Върховен командире — отговори Gran Maestro и очарованието отново съществуваше, почти недокоснато.
Но то не беше почти недокоснато — полковникът знаеше това и си помисли; Защо винаги съм такова копеле, защо не мога да зарежа този военен занаят и да бъда учтив и добър човек, какъвто бих искал да бъда?
Опитвам се винаги да бъда справедлив, а съм груб и брутален и съвсем не ми е чуждо подмазването към по-висшите и към света. Би трябвало да съм по-добър човек с по-малко глиганска кръв през малкото време, което ми остава да живея. Ще опитаме тази вечер. С кого, помисли той, и къде, и господ да ми е на помощ да не се държа лошо.
— Джорджо — каза той на бармана, чието лице беше било като на прокажен, но без подутините и сребристото сияние.
Джорджо всъщност не харесваше особено полковника или може би не го беше грижа за никого, защото беше роден в Пиемонт. Това е естествено у студените хора от една погранична област. Населението на пограничните области е недоверчиво и полковникът не очакваше тези хора да му дадат нещо, което не притежаваха.
— Джорджо — каза той на бледоликия барман, — моля те, пиши всичко на моя сметка.
Излезе, вървейки, както винаги, с леко пресилена самоувереност, дори и тогава, когато не беше нужно, с вечно възобновяваното намерение да бъде учтив, почтен и добър. Поздрави портиера, негов приятел и помощник-управител, който говореше суахили, защото някога е бил пленник в Кения, много симпатичен човек, млад, енергичен, красив — той може би все още не членуваше в Ордена, но имаше голям опит.
— A cavaliere ufficiale34, който управлява това място? — попита той. — Моя приятел?
— Няма го тук — каза помощник-управителят. — Само в момента естествено — добави той.
— Поздрави го. И някой да ми покаже стаята.
— Тя е същата, в която отсядате винаги. Все още държите на нея, нали?
— Да. Погрижихте ли се за сержанта?
— Разбира се.
— Добре — каза полковникът.
Той тръгна към стаята си, придружен от момчето, което носеше куфара му.
— Оттук, господин полковник — каза то, когато асансьорът спря на най-горния етаж с леко раздрусване.
— Не можеш ли да управляваш асансьор както трябва? — попита полковникът.
— Не, господин полковник — отговори момчето. — Токът е непостоянен.
Глава осма
Полковникът не каза нищо и тръгна пред момчето към дъното на коридора. Коридорът беше просторен, широк, висок, между вратите на стаите откъм страната на Канале Гранде имаше доста голямо разстояние. Тъй като сградата беше строена като дворец, всички стаи бяха с прекрасна гледка, освен предвидените за прислугата.
На полковника му се стори, че вървяха дълго, макар че всъщност не беше така. Когато се появи келнерът, който обслужваше стаята, нисък, мургав, със стъклено око, пробляскващо в лявата кухина, неспособен да се усмихне свободно, с истинската си усмивка, докато вкарваше големия ключ в ключалката, на полковника му се прииска вратата да се отвори по-бързо.
— Отвори — каза той.
— Ще отворя, господин полковник — отговори келнерът. — Знаете тези ключалки…
Да, мислеше полковникът. Зная ги, но ми се ще най-после да отвори.