— Как е семейството ти? — попита той келнера, който беше отворил широко вратата и полковникът стоеше вече в стаята с високия, тъмен, добре полиран armoire35, с двете удобни легла, огромния полилей и гледката през все още затворените прозорци към развълнуваната от вятъра вода на Канале Гранде.
Сега, на краткотрайната, отслабваща зимна светлина Каналът беше сив като стомана и полковникът каза:
— Арналдо, отвори прозорците.
— Духа много, господин полковник, пък и стаята не е добре отоплена, защото няма достатъчно електричество.
— Защото няма достатъчно дъждове — каза полковникът. — Отвори прозорците. До един.
— Както желаете, господин полковник.
Келнерът отвори прозорците и северният вятър нахлу в стаята.
— Моля те, обади се в портиерната и помоли да се свържат с този номер.
Келнерът проведе разговора, докато полковникът беше в банята.
— Графинята не е вкъщи, господин полковник — каза той. — Мислят, че може би ще я намерите в „Хари“.
— Всичко на този свят може да се намери в „Хари“.
— Да, господин полковник. Освен може би щастие.
— Дявол да го вземе, ще намеря и щастие — увери го полковникът. — Щастието, както знаеш, е на различни места.
— Известно ми е — каза келнерът. — Донесъл съм и кампари и бутилка джин „Гордън“. Да ви приготвя ли кампари с джин и сода?
— Ти си добро момче. Откъде ги донесе? От бара ли?
— Не. Купих ги, докато ви нямаше, за да не харчите пари в бара. Там е много скъпо.
— Имаш право — съгласи се полковникът. — Но не е трябвало да влагаш парите си в такова начинание.
— Рискувах. И двамата сме го правили много пъти. Джинът беше по три хиляди и двеста лири, но съм го купил редовно. Кампарито — осемстотин.
— Ти си едно много добро момче — каза полковникът. — Хубави ли бяха патиците?
— Жена ми още говори за тях. Никога не бяхме яли диви патици, защото са толкова скъпи и не са за нас. Но съседите й казаха как да ги приготви и после ги изядохме заедно. Никога не съм знаел, че нещо може да бъде толкова прекрасно на вкус. Невероятно удоволствие е да стиснеш между зъбите си малко парченце месо.
— И аз мисля така. Няма нищо по-чудно на вкус от тези тлъсти патици, които гнездят зад желязната завеса. Полетът им минава през огромните житници край Дунава. Сега идват само отделни ята, но ги е имало и преди да започнат да стрелят по тях.
— Не разбирам нищо от стрелбата за развлечение. Бяхме прекалено бедни.
— Но във Венето много хора без средства ходят на лов.
— Да. Разбира се. През цялата нощ се чуват изстрелите им. Но ние бяхме още по-бедни. Бяхме по-бедни, отколкото можете да си представите, господин полковник.
— Мисля, че мога да си представя.
— Може би — каза келнерът. — Жена ми запази перушината и каза да ви благодаря.
— Ако вдругиден имаме късмет, ще убием много. От големите патици със зелените глави. Кажи на жена си, че ако ми провърви, ще вкусите патици; дебели като прасета, охранени при руснаците, с красива перушина.
— А какво е вашето отношение към руснаците, ако не е тайна, господин полковник?
— Те са нашият потенциален враг. Така че, като войник, аз съм готов да воювам с тях. Но те ми се нравят много и аз не познавам по-прекрасни и по-сходни с нас хора.
— Никога не съм имал щастието да се запозная с тях.
— И това ще стане, момче. Ще стане. Освен ако почтеният Пачарди ги задържи при Пиаве, реката, която вече е останала без вода. Източили са я за водноелектрическите централи. Навярно почтеният Пачарди ще реши да воюва там. Но едва ли ще воюва дълго.
— Не познавам почтения Пачарди.
— Аз го познавам — каза полковникът. — А сега помоли да се обадят в „Хари“ и да проверят дали графинята е там. Ако я няма, да позвънят отново у тях.
Полковникът изпи питието, което Арналдо, келнерът със стъкленото око, му беше приготвил. Не искаше да пие и знаеше, че е вредно за него.
Но той го погълна със своята глиганска свирепост, както беше поглъщал всичко през целия си живот, и се придвижи, все още с котешки стъпки, но вече като стар котарак, до отворения прозорец и погледна към огромния Канал, който ставаше мрачен, сякаш Дега го беше нарисувал през един от най-мрачните си дни.
— Много ти благодаря за питието — каза полковникът, а Арналдо, който говореше по телефона, кимна и се усмихна със стъкленото си око.
Как бих искал да няма това стъклено око, помисли полковникът. Ти обичаш единствено хората, които са се сражавали или са осакатени.