— Мой древен и покварен полковнико!
— Мой грешен Андреа!
Прегърнаха се и полковникът почувствува грубата тъкан на хубавото сако от туид, което влизаше най-малко в двайсетата си година.
— Изглеждаш добре, Андреа — каза полковникът.
Беше лъжа и двамата знаеха това.
— Да — отговори Андреа, като върна лъжата. — Трябва да призная, че никога не съм се чувствувал по-добре. И ти самият изглеждаш изключително добре.
— Благодаря ти, Андреа. Ние, здравите копелета, ще наследим земята.
— Много добра идея. Трябва да ти кажа, че не се отказвам да наследя каквото и да било в наше време.
— Няма защо да се оплакваш. Ще ти се паднат повече от шест фута и четири инча.
— Шест фута и четири инча — каза Андрея. — Ти порочно старче. Все още ли се мъчиш с la vie militaire41?
— Не се мъча кой знае колко — каза полковникът. — Дошъл съм да ловувам в Сан Релахо.
— Знам. Но не се шегувай на испански по това време на деня. Алварито те търсеше. Каза да ти предам, че ще се върне.
— Хубаво. Добре ли са очарователната ти жена и децата?
— Чувствуват се отлично, помолиха ме да те поздравя ако те видя. Те са в Рим. Ето, твоето момиче идва. Или едно от твоите момичета.
Той беше толкова висок, че можеше да вижда притъмнялата улица, но това беше момиче, което човек би разпознал, дори и ако беше по-тъмно, отколкото в този час.
— Покани я да пийне с нас, преди да си я отвел на онази маса в ъгъла. Нали е красиво момиче?
— Да.
Тя влезе в бара, блестяща в младостта си, висока, красива, с разпиляна от вятъра коса. Имаше бледа, с маслинен оттенък кожа, профилът й можеше да накара всяко сърце, да се разтупти; нейната тъмна, жива коса падаше на раменете й:
— Здравей, моя чудна хубост!
— Здравей — каза тя. — Мислех, че ще те изпусна. Съжалявам много, че закъснях.
Гласът й беше тих и нежен, говореше английски предпазливо.
— Ciao, Андреа — поздрави тя. — Как са Емили и децата?
— Вероятно точно така, както на обяд, когато ти отговорих на същия въпрос.
— Извинявай — рече тя и се изчерви. — Толкова съм развълнувана, че казвам това, което не трябва. Какво би трябвало да попитам? Добре ли прекара тук през целия следобед?
— Да. С моя стар приятел и най-жесток критик.
— Кой е той?
— Шотландско уиски със сода.
— Смятам, че щом е решил, може да ме дразни колкото си иска — каза тя на полковника. — Но ти няма да ме дразниш, нали?
— Отведи го на онази маса в ъгъла и му говори. Омръзнахте ми и двамата.
— А ти не си ми омръзнал — отвърна му полковникът. — Но мисля, че това е добра идея. Ще седнем ли да пийнем нещо, Рената?
— С удоволствие, ако Андреа не се сърди.
— Аз никога не се сърдя.
— Ще пийнеш ли с нас, Андреа?
— Не. Идете на вашата маса. Омръзна ми да я гледам свободна.
— Довиждане, caro42. Благодаря за питието, което не пихме.
— Ciao, Рикардо — отговори Андреа и не каза нищо повече.
Той им обърна своя изящен, едър гръб и погледна в огледалото, поставено зад бара, за да може човек да разбере, когато е пил прекалено много, и да реши, че не му харесва онова, което вижда там.
— Еторе — каза той. — Моля те, впиши тази глупост в сметката ми.
Излезе, след като изчака прилежно за палтото си, пъхна се в него и даде на човека, който му го донесе, точно толкова бакшиш, колкото му се полагаше, плюс двадесет процента.
На масата в ъгъла Рената попита:
— Мислиш ли, че го обидихме?
— Не, той те обича, а мен ме харесва.
— Андреа е толкова мил. И ти си толкова мил.
— Келнер! — извика полковникът, а след това я попита: — Искаш ли и ти едно сухо мартини?
— Да, с удоволствие.
— Две много сухи мартинита — каза полковникът. — „Монтгомъри“. Петнайсет към едно.
Келнерът, който се беше сражавал някога в пустинята се усмихна и се отдалечи, а полковникът се обърна към Рената:
— Ти си мила. Ти си много красива и привлекателна и аз те обичам.
— Ти винаги казваш това, а аз не зная какво означава, но обичам да го чувам.
— На колко години си?
— Почти на деветнайсет. Защо?
— И не знаеш какво означава това?
— Не. Защо трябва да зная? Американците винаги го казват, когато си отиват. Изглежда, им е необходимо. Но аз също те обичам много, каквото и да значи това.