— Хайде да се веселим. Да не мислим за нищо.
— Как бих искала да бъде така. Във всеки случай аз не мога да мисля много добре по това време на деня.
— Ето и напитките — каза полковникът. — И внимавай да не кажеш „чин-чин“.
— Спомням си от преди. Никога не казвам „чин-чин“, нито „наздраве“, нито „да пием до дъно“.
— Ние просто ще вдигнем чаши и ако искаш, ще ги докоснем леко.
— Искам — каза тя.
Мартинито беше леденостудено, оригинално „Монтгомъри“, те докоснаха чашите, отпиха и почувствуваха как гърдите им се изпълниха с топлина.
— Е, с какво се занимаваш?
— С нищо. Все още чакам да започна да уча.
— Къде?
— Един господ знае. Където ще науча английски.
— Обърни глава и си повдигни брадичката, моля те.
— Не ме занасяш, нали?
— Не, не те занасям.
Тя обърна глава и си повдигна брадичката без суета, без кокетство, а полковникът почувствува как сърцето му подскочи, сякаш някакво заспало животно се беше обърнало в дупката си и изплашило много приятно другото животно, което спеше до него.
— Ах, ти! — каза той. — Би ли искала някога да станеш небесна царица?
— Това би било богохулство!
— Да. И аз мисля така и оттеглям предложението.
— Ричард… Не, не мога да ти кажа.
— Кажи ми.
— Не.
Полковникът си помисли: Заповядвам ти.
А тя каза:
— Моля те, никога не ме гледай така.
— Извинявай. Аз просто несъзнателно се върнах към моя занаят.
— А ако бяхме нещо като женени, щеше ли да упражняваш занаята си вкъщи?
— Не. Кълна се. Никога не съм правил това. Дори и мислено.
— С никого.
— С никого от твоя пол.
— Не обичам тези думи „твоя пол“. Звучи, сякаш упражняваш занаята си.
— Изхвърлям занаята си през този проклет прозорец в Канале Гранде.
— Ето виждаш ли, че веднага започваш да го упражняваш?
— Добре. Аз те обичам, а моят занаят да бъде любезен да напусне.
— Нека да докосна ръката ти. Добре, А сега можеш да я сложиш на масата.
— Благодаря ти.
— Моля те, не ми се подигравай. Исках да я докосна, защото през миналата седмица всяка нощ или почти всяка нощ я сънувах и сънят беше странен, объркан — сънувах, че тя е ръката на господ.
— Лошо. Не трябва да сънуваш това.
— Зная. Но точно това сънувах.
— Не си се заредила, нали?
— Не зная какво искаш да кажеш, но моля те, не се занасяй, когато ти говоря истината. Сънувах точно това, което казвам.
— Какво направи ръката?
— Нищо. А може би не помня. Но, общо взето, тя беше просто една ръка.
— Като тази? — попита полковникът и погледна обезформената си ръка с отвращение, спомняйки си двата случая, които я бяха наредили така.
— Не като. Беше тази ръка. Мога ли да я докосна леко с пръсти, ако не те боли?
— Не ме боли. Болят ме главата, краката и стъпалата. Не вярвам да е останала някаква чувствителност в тази ръка.
— Лъжеш се, Ричард. В тази ръка има много чувствителност.
— Не обичам много да я гледам. Не мислиш ли, че бихме могли да я зарежем?
— Разбира се. Но ти не трябва да я сънуваш.
— Аз не я сънувам. Аз имам други сънища.
— Да. Представям си. Но напоследък аз сънувам тази ръка. Сега, след като я докоснах внимателно, можем да говорим за весели неща, ако искаш. Има ли нещо смешно, за което да говорим?
— Нека да гледаме хората и да ги коментираме.
— Чудесно! Но няма да правим това със злоба. Само с най-тънко остроумие. Твоето и моето.
— Добре — каза полковникът. — Келнер, ancora due Martini43.
Той не искаше да поръчва „Монтгомъри“ на висок глас, защото на съседната маса имаше двама души, които приличаха на англичани.
Мъжът може би е бил ранен, помисли полковникът, макар че изглежда невероятно, ако се съди по външността му. Но да ми помага бог да не ставам брутален. Погледни очите на Рената, мислеше той. Те са може би най-красиви от всички нейни красиви неща, с най-дългите, честни ресници, които някога съм виждал, и тя не си служи с тях за нищо друго, освен да те гледа честно и прямо. Колко удивително момиче е тя, а аз какво правя тук все пак? Това е долно. Тя е твоята последна, истинска и единствена любов и това не е нищо порочно. Само е нещастие. Не, това е дяволско щастие и ти си много щастлив.
Седяха на малката масичка в ъгъла на заведението, от дясната им страна около една по-голяма маса бяха насядали четири жени. Едната беше в траур, толкова театрален, че напомни на полковника за лейди Дайана Манърс в ролята на монахинята от пиесата на Макс Райнхард „Чудото“. Тази жена имаше привлекателно, пълничко, с естествена веселост лице и траурът й не му подхождаше.