— Не — отговори Еторе. — Живее наблизо, но понякога се храни в „Грити“.
— Добре. Би било прекрасно да го виждам, ако някога изпадна в отчаяние. Коя е тази жена с него? Съпругата му? Майка му? Дъщеря му?
— Виж, това не знам. Не сме го следили във Венеция. Не е предизвикал обич, омраза, неприязън, страх, нито пък подозрение. Наистина ли искате да научите нещо за него? Бих могъл да попитам Чиприяни.
— Хайде да го зарежем — каза момичето. — Нали така се казваше?
— Хайде да го зарежем — повтори полковникът.
— Имаме толкова малко време, Ричард. Само си губим времето с него.
— Гледах го, както бих гледал картина на Гойя. Лицата също са картини.
— Погледни моето и аз ще погледна твоето. Моля те, зарежи този човек. Той не е дошъл тук, за да причинява зло на някого.
— Нека да погледна лицето ти, но ти не гледай моето.
— Не — каза момичето. — Не е честно. Ще трябва да запомня твоето за цяла седмица.
— А аз какво правя? — попита полковникът.
Еторе се приближи, неспособен да стои настрана от заговора, и събрал бързо своите сведения, както би направил всеки венецианец, им довери:
— Моят колега, който работи в неговия хотел, каза, че той пие по три-четири уискита с лед и сода и след това пише много и без прекъсване до късно през нощта.
— Предполагам, че книгите му са изумителни.
— Сигурно — отговори Еторе. — Но това едва ли е бил методът на Данте.
— Данте беше un vieux con47 — каза полковникът. — Искам да кажа като човек, не като писател.
— Съгласен съм — отговори Еторе. — Смятам, че не ще намерите нито един човек извън Фиренце48, изучавал живота му, който да не се съгласи.
— … Флоренция — каза полковникът.
— Това е труден ход — отговори Еторе. — Мнозина са го опитвали, но малцина са успели. Защо не я обичате?
— Много е сложно за обяснение. Там беше щабът — той каза deposito — на моя бивш полк, когато бях момче.
— Мога да ви разбера. Аз също имам свои причини да не я обичам. А вие знаете ли някой хубав град?
— Да — отговори полковникът. — Този. Част от Милано. Болоня и Бергамо.
— Чиприяни има голям запас от водка, в случай че дойдат руснаците — каза Еторе, който обичаше да се шегува грубо.
— Те ще си донесат собствена водка, без мито.
— И все пак вярвам, че Чиприяни се е приготвил за тях.
— Тогава той е единственият — отговори полковникът. — Кажи му да не взема чекове на Одеската банка от младшите офицери и ти благодаря за данните относно моя сънародник. Повече няма да ти отнемам време.
Еторе си отиде, а момичето се обърна към него, погледна и старите му стоманени очи, сложи и двете си ръце върху ранената му ръка и каза:
— Ти беше доста учтив.
— А ти си изключително красива и аз те обичам.
— Приятно ми е да чувам това, във всеки случай.
— Къде ще вечеряме?
— Ще се обадя вкъщи, за да разбера дали ще мога да вечерям навън.
— Защо изглеждаш тъжна?
— Наистина ли?
— Да.
— А в действителност не съм. Щастлива съм както винаги, истински. Моля те, повярвай ми, Ричард. Но как би се чувствувал ти, ако беше деветнайсетгодишно момиче, влюбено в мъж, надхвърлил петдесетте, за когото знаеш, че ще умре.
— Говориш ми направо, без церемонии. Но си много хубава, когато го казваш.
— Никога не плача — отговори момичето. — Никога. Имам такова правило. Но сега бих заплакала.
— Недей. Ето, сега съм учтив, а всичко останало да върви по дяволите.
— Кажи ми още веднъж, че ме обичаш.
— Обичам те, обичам те, обичам те.
— Ще направиш ли всичко възможно, за да не умреш?
— Да.
— Какво каза лекарят?
— Горе-долу.
— Не по-лошо от преди?
— Не — излъга той.
— Тогава да пием още по едно мартини — каза момичето. — Знаеш ли, преди да се срещнем, не бях пила Мартини.
— Знам. Но ти го пиеш страшно добре.
— Не трябва ли да вземеш лекарството?
— Да. Трябва.
— Може ли да ти го дам?
— Да. Може.
Продължаваха да седят на масата в ъгъла. Някои хора си отиваха, други идваха. Полковникът почувствува леко замайване от лекарството, но не му обърна внимание. Така е винаги, помисли си той. Да върви по дяволите!
Видя, че момичето го наблюдаваше, и се усмихна. Стара усмивка, която беше използувал петдесет години, откакто се беше усмихнал за първи път, но все още здрава като пушката „Парди“ на дядо му. Мисля, че е у по-големия ми брат; той винаги е стрелял по-добре от мен и я заслужава.