— Слушай, дъще — каза той, — няма защо да ти е мъчно за мен.
— Не ми е мъчно. Ни най-малко. Просто те обичам.
— Не е кой знае какъв oficio, нали? — той каза oficio вместо занаят, защото говореха и на испански, когато изоставяха френския или не искаха да говорят на английски пред други хора. Испанският е груб език, мислеше полковникът, дори понякога по-груб и от царевичен кочан. Но с него можеш да кажеш това, което мислиш, и то намясто.
— Es un oficio bastante malo49 — повтори той — да ме обичаш.
— Да. Но е единственият занаят, който имам.
— Не пишеш ли вече поезия?
— Това беше младежко увлечение. Както и рисуването. Всеки е талантлив на определена възраст.
На каква ли възраст остарява човек в тази страна, мислеше полковникът. Във Венеция никой никога не остарява, а хората само порастват много бързо. Аз самият пораснах много бързо във Венето и никога не съм бил така възрастен, както на двайсет и една.
— Как е майка ти? — попита той нежно.
— Много добре. Не приема и почти с никого не се вижда.
— Мислиш ли, че ще се възпротиви, ако имаме бебе?
— Нямам представа. Тя е много умна, ти знаеш. Но смятам, че би трябвало да се омъжа за някого. А всъщност не искам.
— Бихме могли да се оженим.
— Не — каза тя. — Премислих и реших, че не трябва. Това е мое решение, както онова за плача.
— Може би вземаш погрешни решения. За бога, аз също съм вземал немалко и прекалено много хора са мъртви в резултат на грешките ми.
— Предполагам, че преувеличаваш. Не вярвам да си вземал много погрешни решения.
— Не много. Но достатъчно. В моя занаят три са много, а те бяха точно три.
— Бих искала да ги знам.
— Ще се отегчиш — каза й полковникът. — Когато си ги спомням, ме изкарват от релси. А какво остава за един страничен човек.
— Аз страничен човек ли съм?
— Не. Ти си моята истинска любов. Моята последна, единствена, истинска любов.
— Кога си ги взел — като млад или като по-стар? Решенията.
— Като млад, на средна възраст и като по-стар.
— Няма ли да ми разкажеш за тях? Бих искала да имам дял в твоя тъжен занаят.
— Да вървят по дяволите! — каза полковникът. — Взел съм ги и съм платил за тях. Макар че не е възможно да се плати за това.
— Можеш ли да ми разкажеш какви са и защо не е възможно да се плати за тях?
— Не — каза полковникът и с това сложи край на разговора.
— Тогава да се веселим.
— Хайде. Един живот имаме.
— Може би има и друг. Друг живот.
— Едва ли. Обърни главата си встрани, хубост моя!
— Така?
— Да. Точно така.
Е, мислеше полковникът, стигнахме до последния рунд, а аз дори не знам кой по ред е. Обичал съм само три жени и съм ги загубил и трите.
Загубваш ги по същия начин, както загубваш батальон — поради грешки в оценката, заповеди, които е невъзможно да бъдат изпълнени, и тежки условия. И още — от бруталност.
През живота си съм загубил три батальона и три жени, а сега при мен е четвъртата, и то най-хубавата от всичките, и как, по дяволите, ще свърши това?
Кажи ми, генерале, между другото, докато обсъждаме въпроса — това е откровено обсъждане на положението, в никакъв случай не е военен съвет, както ти самият често си подчертавал: Генерале, къде е твоята кавалерия?
Така си и мислех, каза си той. Командирът не знае къде е кавалерията му, пък и тя самата не е много наясно нито с положението си, нито със задачите си, и някои от войниците, достатъчно на брой, ще духнат, както е ставало във всички войни, откакто кавалеристите имат тези големи коне.
— Хубост моя! — възкликна той. — Ma tres chere et bien aimee50. Много съм скучен, прости ми.
— За мен ти никога не си скучен, аз те обичам и единственото нещо, което искам, е тази вечер да сме весели.
— Да бъда проклет, ако не сме — каза полковникът. — А има ли причини да сме весели?
— Можем да бъдем весели заради самите нас, заради града. Ти често си бил много весел.
— Да — съгласи се полковникът. — Бил съм.
— Не мислиш ли, че можеш отново да станеш весел?
— Безспорно. Разбира се. Защо не?
— Виждаш ли онова момче с къдрицата? Тя е естествена, а той само малко я нагласява майсторски, за да бъде по-привлекателен.