— Виждам го.
— Той е много добър художник, но има изкуствени зъби отпред, защото някога е бил малко pederaste51 и друг pederaste го нападнал една нощ в Лидо при пълнолуние.
— На колко години си?
— Ще навърша деветнайсет.
— Откъде знаеш това?
— От гондолиера. Това момче е много добър художник в момента. Сега няма истински, добри художници. Но на двайсет и пет години с изкуствени зъби, какво нещо!
— Обичам те най-искрено — каза полковникът.
— И аз те обичам най-искрено, каквото и да значи това на американски. Обичам те и на италиански, пряко здравия си разум и всичките си желания.
— Не би трябвало да искаме толкова дяволски много. Защото винаги ни се ще да получим това, към което се стремим.
— Съгласна съм. Но аз бих искала да получа това, което сега искам.
Замълчаха, а после момичето каза:
— Това момче, сега то е мъж, разбира се, и ходи с прекалено много жени, за да скрие какъв е, веднъж нарисува портрета ми. Ако искаш, мога да ти го дам.
— Благодаря ти. Бих го взел с най-голямо удоволствие.
— Много е романтичен. Косата ми е два пъти по-дълга, отколкото някога е била, и аз сякаш излизам от морето, а тя не е мокра. В действителност човек излиза от морето със силно прилепнала, сплетена по краищата коса. И много прилича на умрял плъх. Но татко му плати добре за портрета и макар че това всъщност съвсем не съм аз, ти ще ме харесаш.
— Представям си как изглеждаш, когато излизаш от морето.
— Сигурно. Много грозна. Но ти може би ще искаш да имаш този портрет за спомен.
— А твоята прекрасна майка няма ли да се възпротиви?
— Мисля, че ще бъде доволна да се отърве от него. Вкъщи имаме по-хубави картини.
— Обичам много и теб, и майка ти.
— Трябва да й кажа.
— Мислиш ли, че сипаничавият кръшкач е наистина писател?
— Да. Щом Еторе казва. Той обича да се шегува, но не лъже. Ричард, какво означава кръшкач? Кажи ми честно!
— Малко е трудно да се обясни. Но мисля, че това е човек, който никога не се е занимавал със своя занаят (oficio) както трябва, но е самоуверен, и то по такъв начин, че дразни.
— Трябва да се науча да употребявам думата правилно.
— Не я употребявай — каза полковникът. А след това попита: — Кога ще получа портрета ти?
— Довечера, ако искаш. Ще накарам да го опаковат и да ти го изпратят. Къде ще го закачиш?
— В квартирата.
— И никой няма да влиза при него, да го коментира и да говори неприлични неща за мен?
— Не. Дяволски сигурен съм, че няма да правят така. А пък аз ще им кажа, че това е портрет на дъщеря ми.
— Имал ли си някога дъщеря?
— Не, но винаги съм искал да имам.
— Мога да ти бъда дъщеря, както и всичко останало.
— Това би означавало кръвосмешение.
— Не мисля, че ще бъде чак толкова ужасно в един древен град, видял много неща.
— Слушай, дъще.
— Добре. Беше чудесно. Хареса ми.
— Хубаво — каза полковникът и гласът му стана малко дрезгав. — И на мене ми хареса.
— Разбра ли сега защо те обичам, макар да знам, че не бива?
— Дъще, кажи къде ще вечеряме.
— Където пожелаеш.
— Би ли искала в „Грити“?
— Разбира се.
— Тогава се обади вкъщи и искай разрешение.
— Не. Реших да не искам разрешение, а само да им съобщя къде ще вечерям, за да не се безпокоят.
— Наистина ли предпочиташ „Грити“?
— Да. Защото ресторантът е хубав и ти живееш там, и всеки, който иска, може да ни гледа.
— Откога си станала такава?
— Винаги съм била такава. Никога не ме е интересувало какво мислят хората. Нито пък някога съм вършила нещо, от което да се срамувам, като изключим това, че когато бях малко момиченце, лъжех и не бях учтива с хората.
— Бих искал да сме женени и да имаме петима сина.
— И аз. И да ги изпратим в петте краища на света.
— Светът пет краища ли има?
— Не знам. Когато го казах, звучеше правдоподобно. А сега ние отново се веселим, нали?
— Да, дъще.
— Повтори! Точно както го каза.
— Да, дъще.
— Ох, хората сигурно са много сложни. Моля те, разреши ми да взема ръката ти в своята.
— Тя е толкова дяволски грозна и аз не обичам да я гледам.
— Нищо не знаеш за ръката си.
— Въпрос на виждане. Бих казал, че грешиш, дъще.