— Може би греша. Но ние отново сме весели и каквото и лошо да е имало, вече го няма.
— Отиде си, както мъглата се разсейва от котловините, когато слънцето изгрява. А ти си самото слънце.
— Искам да бъда и луната.
— Ти си. А също и всяка планета, която искаш да бъдеш, и аз ще ти кажа къде точно се намира тя. За бога, дъще, ти можеш да бъдеш дори и някое съзвездие, ако искаш. Само че това там е самолет.
— Ще бъда луната. Тя също има много неприятности.
— Да. Нейните скърби я спохождат периодично. Но тя винаги става пълна, преди да започне да намалява.
— Понякога ми изглежда толкова тъжна над Канала, че просто не издържам.
— Видяла е много неща.
— Как мислиш, дали да не си поръчаме по още едно „Монтгомъри“? — попита момичето, а полковникът забеляза, че англичаните си бяха отишли.
Не беше гледал нищо друго, освен прекрасното й лице. Някой ден така ще ме убият, мислеше той. Смятам, че, от друга страна, това е някаква форма на съсредоточаване. Но е дяволски небрежно.
— Да — каза той. — Защо не?
— Карат ме да се чувствувам много добре.
— И на мен ми оказват известно въздействие, както ги прави Чиприяни.
— Чиприяни е много разумен.
— Нещо повече. Той е способен.
— Някой ден ще притежава цяла Венеция.
— Не съвсем цялата — противопостави се полковникът. — Той никога няма да притежава теб.
— Няма. Нито той, нито който и да било друг, освен ако ти не ме искаш.
— Искам те, дъще. Но не искам да те притежавам.
— Зная. И това е една от причините, за да те обичам.
— Хайде да извикаме Еторе и да го накараме да позвъни у вас. Можеш да им кажеш за портрета.
— Прав си. Ако искаш тази вечер портрета, трябва да кажа на иконома да го опакова и да го изпрати. Ще помоля да говоря с мама, за да й кажа къде ще вечеряме и ако искаш, ще я помоля за разрешение.
— Не — каза полковникът. — Еторе, две „Монтгомъри“, супер „Монтгомъри“, маслини с чесън, но не от едрите и, моля те, обади се в дома на тази дама и я извикай, когато се свържеш. Но колкото може по-бързо.
— Да, господин полковник.
— Сега, дъще, да започнем отново веселието.
— То започна, когато ти проговори.
Глава десета
Вървяха от дясната страна на улицата, която водеше към „Грити“. Вятърът духаше в гърбовете им и издухваше косата на момичето напред, разделяше я отзад и я развяваше по лицето й. Гледаха витрините и момичето се спря пред осветената витрина на един бижутериен магазин.
Имаше много хубави стари бижута, те стояха и ги гледаха, посочваха си най-хубавите, като пускаха ръцете си.
— Има ли нещо, което наистина искаш? Бих могъл да ти го купя утре сутринта. Чипряни ще ми заеме парите.
— Не — каза тя. — Не искам нищо, но забелязвам, че никога не ми правиш подаръци.
— Ти си много по-богата от мен. Нося ти дребни неща от ПЕ52 и ти купувам за пиене и ядене.
— И ме возиш с гондола до красиви места в околностите.
— Никога не съм мислил, че искаш безжизнени камъни за подарък.
— Не искам. Приятно е, че някой ти ги е дал, гледаш ги и мислиш за него, когато ги носиш.
— Започвам да разбирам — каза полковникът. — Но как бих могъл да ти купя със заплатата си на военен нещо, което да прилича на твоите квадратни смарагди?
— Нима не виждаш? Те са ми по наследство. От баба ми са, а тя ги е получила от майка си, която ги е имала от своята майка. Смяташ ли, че е същото да носиш камъни от умрели хора?
— Никога не съм мислил за това.
— Можеш да ги вземеш, ако харесваш камъните. За мен те са само нещо за носене, както рокля от Париж. Ти не обичаш да носиш парадната си униформа, нали?
— Не.
— Не обичаш да носиш сабя, нали?
— Не, повтарям, не.
— Ти не си такъв войник и аз не съм такова момиче. Но понякога искам да ми подариш нещо трайно, което да мога да нося и да съм щастлива винаги когато го нося.
— Разбирам. Ще ти подаря.
— Бързо научаваш нещата, които не знаеш. И вземаш удивително бързо решения. Бих искала да имаш смарагдите, да можеш да ги носиш в джоба си като талисман и да ги докосваш, когато си самотен.
— Аз не си държа много ръцете в джобовете, когато работя. Обикновено въртя пръчка или нещо друго, или показвам разни работи с молив.
— Но можеш да бръкнеш в джоба си поне веднъж през това време и да ги докоснеш.