— Познавам те отдавна, господин полковник. Или може би само ми се струва, че е отдавна.
— Не, не ти се струва.
— Говорим, сякаш съчиняваме песнички. Но внимавай все пак да не се сблъскаш с нещо или да не прескочат отнякъде искри, както си захранен с нитроглицерин… Трябва да те задължат да влачиш верига като цистерна за бензин.
— Не беше ли нормална кардиограмата ми?
— Кардиограмата ти беше чудесна, полковник. Би могла да бъде на човек, който е на двайсет и пет години. Дори на деветнайсетгодишно момче.
— И какво тогава? — попита полковникът.
В такова голямо количество манитол хексанитратът причинява понякога гадене и му се искаше тази среща да свърши по-бързо. Искаше му се по-скоро да легне и да вземе секонал3. Следва да напиша ръководство по тактика за отбраната на взвод с високо налягане, помисли си той. Жалко, че не мога да му го кажа. Защо пък да не разчитам на милостта на правосъдието за снизхождение? Не е възможно, каза си той. Човек никога не признава вината си.
— Колко пъти си раняван в главата? — попита го лекарят.
— Ти знаеш — отговори му полковникът. — Записано е в картона ми.
— Питам колко пъти си удрян по главата.
— Ох, господи! — После каза: — Питаш ме като военен или като лекар?
— Като твоя лекар. Да не мислиш, че те карам да се съобразяваш с някои неща?
— Не, Уес. Извинявай. Какво точно искаш да знаеш?
— Колко контузии имаш.
— Сериозни ли?
— Когато си бил в безсъзнание или не си можел да си спомниш нищо впоследствие.
— Десетина, ако се смята и полото. Плюс-минус три.
— Ах ти, клети кучи сине — каза лекарят, а после добави: — господин полковник.
— А сега мога ли да си отида?
— Тъй вярно, сър. Вие сте във форма.
— Благодаря. Искаш ли да дойдеш на лов за патици в блатата при устието на Таляменто? Чудесен лов! Мястото е собственост на няколко славни момчета, с които се запознах в Кортина.
— Там ли бият водни кокошки?
— Не. На това място бият истински диви патици. Добри момчета. Добър лов. Истински патици. Зеленоглавки, широкоопашатки, фиовци. Има и гъски. Почти както у дома, когато бяхме деца.
— Аз бях дете през двайсет и девета и трийсета.
— Това е първата подлост, която чувам от тебе.
— Не исках да прозвучи така. Исках само да кажа, че не си спомням кога ловът на гъски е бил богат. Освен това аз съм градско момче.
— Там ти е грешката. Не съм срещал градско момче, което да струва нещо.
— Не говориш сериозно, нали, господин полковник?
— Не, разбира се. И ти много добре знаеш това, дявол да го вземе.
— Ти си във форма, господин полковник. Съжалявам че не мога да дойда на лов. Аз дори не мога да стрелям.
— По дяволите! Това изобщо няма значение. В нашата армия никой не може да стреля. Просто бих искал да си с мен.
— Ще ти дам още нещо да подсили това, което вземаш.
— Нима има такова?
— Всъщност не, но се работи върху нещо.
— Нека да си работят.
— Според мен това е похвално отношение, сър.
— Върви по дяволите. Наистина ли няма да дойдеш?
— Аз си купувам патици от „Лонгшам“, на Мадисън авеню — каза лекарят. — През лятото там е прохладно, а през зимата топло, пък и не трябва да ставам в тъмно и да навличам дълги гащи.
— Добре, гражданче. Ти никога няма да разбереш.
— И никога не съм искал да разбирам — каза лекарят. — Вие сте в отлична форма, господин полковник.
— Благодаря — отговори полковникът и излезе.
Глава трета
Това стана завчера. Вчера полковникът беше пътувал от Триест за Венеция по стария път между Монфалконе и Латизана, а после през равнината. Шофьорът му беше добър и той се отпусна изцяло на предната седалка, обхващайки с поглед целия този край, който познаваше като момче.
Сега изглежда доста по-различно, помисли той. Може би защото разстоянията се промениха. Всичко е много по-дребно, когато си по-стар, пък и пътищата сега са по-добри, не са прашни. Винаги съм минавал оттук с camion4. Или пък вървяхме пеш. Мисля, че това, което търсех, когато разваляхме строя за почивка, бяха сенчести места или кладенци в селските дворове. Също и канавки, мислеше той. Във всеки случай непрекъснато търсех канавки.
Завиха и прекосиха Таляменто по временния мост. Бреговете й бяха потънали в зеленина, а на отсрещната страна, където реката беше дълбока, имаше рибари. Взривеният мост беше в ремонт, чуваше се ревът на нитовъчните чукове; на осемстотин ярда от моста разрушените сгради и пристройки — останки от срината вила, построена някога от Лонгена — показваха къде бяха хвърлили товара си средните бомбардировачи.