Беше сравнително безопасно място, наистина не лъжа, нито себе си, нито когото и да било другиго. Не можеш да измамиш хората, били в Хюртген, и ако излъжеш, те ще усетят веднага щом отвориш уста, дори и да си полковник. На това място срещнахме един камион и забавихме ход, а шофьорът, с обичайното сиво лице, каза:
— Сър, има един мъртъв Джи Ай по средата на пътя, там, напред, и всеки път, когато преминава някаква кола, тя е принудена да го гази. Страхувам се, че това прави лошо впечатление на войската.
— Ще го махнем от пътя.
И ние го махнахме.
Спомням си усещането, когато го хванах при повдигането и как чудновато беше сплескан.
Спомням си още нещо. Бяхме изсипали огромно количество бял фосфор върху града, преди да влезем в него завинаги или както и да наречете това. Тогава за първи път видях едно германско куче да яде печен германски фриц. След това видях и някаква котка да се труди над него. Беше гладна котка, доста симпатична на вид. Не би могла да си представиш, че една добра германска котка може да яде един добър германски войник, нали, дъще? Или едно добро германско куче да яде опечения от бял фосфор задник на един добър германски войник?
Колко такива можеш да разкажеш? Много, но какъв смисъл би имало? Можеш да разкажеш хиляда, но те няма да попречат на войната. Хората биха казали: вече не воюваме с фрицовете. А освен това котката не ядеше мен, нито брат ми Гордън, защото той беше в Тихия океан. Може би Гордън е бил изяден от някой морски рак, от тези, които живеят повече на сушата. А може и да се е разтворил.
В Хюртген те просто се вкочаняваха и беше така студено, че замръзваха с румени лица. Много странно. През лятото труповете бяха сиви и жълти като восъчни фигури. Но щом настъпваше истинска зима, те бяха с румени лица.
— Истинските войници никога не разказват как изглеждат мъртъвците — каза той на Портрета. — Край на тази тема. Ами ротата, която беше избита край моста? Какво ще кажеш за тях, професионален войнико?
— Те са мъртви — каза полковникът. — А аз напразно дрънкам.
А сега кой ще пийне с мене чаша „Валполичела“? Кога да събудя твоя двойник, Портрете? Трябва да отидем до онзи бижутериен магазин. Чакам с нетърпение да започна да разказвам смешни и много весели неща.
— Какво значи весел, Портрете? Ти би трябвало да знаеш. По-учен си от мен, макар че съществуваш отскоро.
Добре, нарисувано момиче, каза полковникът, без да се изразява гласно, ще зарежем всичките приказки и след единайсет минути ще събудя живото момиче, ще излезем в града и ще бъдем весели, а теб ще те оставим тук, за да те опаковат. Не исках да те наскърбя. Просто се пошегувах грубо. Изобщо не искам да те наскърбявам, защото ще живея с теб отсега нататък. Надявам се, добави той и изпи чаша вино.
Глава тридесет и шеста
Беше много студен, ясен ден, те стояха пред витрината на бижутерийния магазин и изучаваха двете малки фигурки на негри, изрязани от абанос и осеяни със скъпоценни камъни. И двете са хубави, помисли полковникът.
— Коя ти харесва повече, дъще?
— Тази вдясно, мисля. Нали има по-симпатично лице?
— И двамата имат симпатични лица. Но лично аз бих предпочел той да ти прислужва на масата, както е било едно време.
— Добре. Ще го вземем. Хайде да влезем и да го видим. Трябва да попитам за цената.
— Аз ще вляза.
— Не, нека аз да попитам за цената. На мене ще ми поискат по-малко, отколкото на тебе. В края на краищата ти си богат американец.
— Ettoi94, Рембо?
— От теб би излязъл един ужасно смешен Верлен — каза му момичето. — Ще бъдем и някои други известни личности.
— Влезте, Ваше Величество, и ще купим това проклето бижу.
— От теб не би излязъл много добър Луи XVI.
— Бих се качил в онази двуколка с теб и все още ще мога да плюя.
— Хайде да забравим всички двуколки и скърбите на хората, да купим малката вещ, а след това можем да отидем при Чиприяни и да бъдем известни личности.
В магазина те разгледаха двете фигурки и тя попита за цената. Последва много бърз разговор и цената стана значително по-ниска. Но това бяха все още повече пари, отколкото полковникът имаше.
— Ще отида при Чиприяни и ще взема пари.