— Казах ли ти, дъще, че те обичам?
— Не си ми го казвал скоро. Но аз те обичам.
— Какво става с хората, които се обичат?
— Предполагам, че имат нещо, каквото и да е то и са по-щастливи от останалите. След това празнотата идва завинаги при единия от тях.
— Няма да бъда груб. Бих могъл да отговоря грубо. Но, моля те, нека при теб да не идва никаква празнота.
— Ще се опитам — отговори момичето. — Опитвам се, откакто се събудих. Пък и винаги, откакто се познаваме.
— Продължавай да се опитваш, дъще — каза полковникът.
След това се обърна към Gran Maestro, който отново се появи, след като даде нарежданията си:
— Бутилка от онова vino secco102 от Везувий за малките писии. С другите неща ще пием „Валполичела“.
— Не може ли да пия виното от Везувий с мешаната си скара?
— Рената, дъще — каза полковникът, — разбира се. Можеш да правиш всичко, каквото поискаш.
— Ако пия вино, искам да е такова, каквото ти пиеш.
— На твоята възраст хубавото бяло вино е полезно с мешаната скара.
— Как бих искала да няма такава разлика във възрастта.
— Аз я харесвам много — отговори й полковникът. — Освен че… — добави той, а след това не довърши и каза: — Хайде да бъдем fraiche et rose comme au jour de bataille103.
— Кой е казал това?
— Нямам никаква представа. Научих го, когато бях в College des Marechaux104. Има доста претенциозно наименование. Но го завърших. Това, което знам най-добре, съм го научил от фрицовете, като ги изследвах, воювайки с тях. Те са най-добрите войници. Но винаги се изсилват.
— Да бъдем такива, каквито ти казваш, и, моля те, повтори, че ме обичаш.
— Обичам те. Бъди сигурна в това. Казвам ти го честно.
— Днес е събота. А кога е следващата събота?
— Следващата събота е празник, който се мести, дъще. Намери един човек, който да може да ми каже нещо за следващата събота.
— Ти би могъл да ми кажеш, ако искаше.
— Ще питам Gran Maestro, може би той знае. Gran Maestro, кога ще дойде следващата събота?
— A Paques ou a la Trinite105 — каза Gran Maestro.
— Защо не усещаме никакви утешителни миризми от кухнята?
— Защото вятърът духа в друга посока.
Да, мислеше полковникът, вятърът духа в друга посока, а колко щастлив щях да бъда, ако имах това момиче вместо жената, на която плащам издръжка, и която дори не може да роди дете. А беше сигурна, че ще роди. Но нима мога да я обвинявам? Аз обвинявам само Гудрич или Файърстоун, или изобщо всеки генерал.
Дръж си езика, каза си той. И обичай момичето си.
Тя беше там, до него, и очакваше да бъде обичана, ако той можеше да й даде любов.
Любовта се появи отново, както винаги, когато я виждаше.
— Как си ти, с коса като крило на врана и с лице, което разбива сърца?
— Добре съм.
— Gran Maestro — каза полковникът, — докарай някаква миризма от твоята скрита кухня, дори и вятърът да духа в друга посока.
Глава тридесет и девета
Камериерът беше телефонирал по указанието на портиера. Беше пристигнала същата моторница, в които пътуваха преди.
Джаксън от пети взвод седеше в лодката с багажа и добре опакования портрет. Все още духаше силно.
Полковникът беше платил сметките си, давайки прилични бакшиши. Хората от хотела бяха поставили багажа и картината в лодката и се бяха погрижили Джаксън да се настани както трябва. След това се бяха оттеглили.
— Е, дъще — каза полковникът.
— Не може ли да дойда с теб до гаража?
— И в гаража няма да ни е по-леко.
— Моля те, искам да дойда до гаража.
— Добре. Всъщност това си е твоя работа. Качвай се.
Никой не проговори. Вятърът духаше откъм кърмата, но със скоростта, която развиваше тази стара трошка, моторът, като че ли изобщо нямаше вятър.
На пристана, където Джаксън подаваше багажа на един носач и се грижеше сам за портрета, полковникът попита момичето:
— Искаш ли да си кажем довиждане тук?
— Трябва ли?
— Не.
— Може ли да дойда до бара на гаража, докато чакаш колата?
— Ще бъде още по-лошо.
— Не ме интересува.
— Отнеси тези работи в гаража и намери някой да ги пази, докато докараш колата долу — каза полковникът на Джаксън. — Прегледай дали пушките ми са наред и подреди всичко така, че на задната седалка да остане колкото е възможно повече място.