Никога не съм й подарил нищо, както отбеляза тя. Само тази малка мавърска глава, което не е кой знае какво. Тя си я избра и аз й я купих. Така не се прави подарък.
Това, което бих искал да й дам, е сигурност, но тя вече не съществува; цялата си любов, но тя нищо не струва; всичките си земни блага, а какво ли имам всъщност, ако не се смятат двете добри ловни пушки, военните униформи, медалите и ордените с почетните грамоти и няколко книги. И пенсия на полковник в оставка.
С всички мои земни блага аз те дарявам, помисли си той.
А тя ми даде любовта си, няколко безжизнени камъка, които й върнах, и картината. Е, винаги мога да й върна, и картината. Бих могъл да й дам пръстена си, помисли той, но къде, по дяволите, съм го дянал, не зная.
Тя не би искала моя „Кръст за отлична служба“, нито двете Сребърни звезди или другите боклуци. Не би искала и медалите на собствената й страна. Нито на Франция. Нито на Белгия. Би било много тъжно, ако й ги предложа.
По-добре е просто да й дам любовта си. Но как, по дяволите, се изпраща тя и как се запазва свежа? Не може да се опакова в сух лед.
А ако може? Трябва да питам. А как, по дяволите, ще изпратя онзи бракуван двигател от джип на стареца?
Намери изход, каза си полковникът. Да намираш изход е твоят занаят. Да намираш изход, когато стрелят по теб, добави той.
А как бих искал онзи кучи син, който ми развали лова, да имаше истинска пушка и аз да имах истинска пушка. Тогава щяхме много лесно да разберем кой може да намира изход. Дори в една скапана бъчва в блато, където не може да се маневрира. Щеше да му се наложи да се приближи доста, за да ме улучи.
Спри, каза си той, и мисли за момичето. Ти повече не искаш да убиваш — никого, никога.
На кого ги разправяш? Искаш да минеш за християнин? Би могъл да се опиташ честно. Така тя би те харесала повече. Сигурен ли си? Не знам, призна си той откровено. Честна дума, за бога, не знам.
Може би в края на живота си ще стана християнин. Да, каза си той, може би ще станеш. Кой иска да се обзаложим?
— Ти искаш ли да се обзаложим? — попита той викачката.
Но тя гледаше нагоре към небето и беше започнала обичайното си крякане.
Прелетяха много високо и не се завъртяха в кръг. Само погледнаха надолу и продължиха към откритото море.
Сигурно ще кацнат във водата, мислеше полковникът. А там може би ги причаква ловец в плоскодънна лодка. Някой сигурно ги дебне отблизо в закътано от вятъра място. Е, когато той стреля, патиците ще се разпръснат и някои може би ще се върнат към мене. Но всичко наоколо е сковано в лед и аз трябва вече да тръгвам, вместо да стоя тук като глупак.
Убих достатъчно и стрелях много добре, никога не съм стрелял така дяволски добре. Никой не стреля по-добре от теб тук, с изключение на Алварито, а той е още момче и е по-бърз. Но ти удари по-малко патици от много по-лоши и посредствени ловци!
Да, знам това. Знам и защо е така та нали вече не гоним бройка, пък и устава захвърлихме, помниш ли?
Той си спомни как по някакво чудо — защото по време на война това става случайно — той беше за известно време с най-добрия си приятел в боя в Ардените и двамата преследваха противника.
Беше ранна есен, намираха се в планинска местност с песъчливи пътища и гори от дъб, бор и шубрак. Следите на противниковите танкове и гъсеничните коли се виждаха ясно върху влажния пясък.
Предишния ден беше паднал дъжд, но сега се изясняваше и видимостта беше добра — цялата хълмиста местност можеше да се наблюдава добре. Двамата с приятеля му я оглеждаха внимателно с бинокли, като че ли търсеха дивеч.
Полковникът, който тогава беше генерал и заемаше поста помощник-дивизионен командир, познаваше отпечатъците на всяка гъсенична кола, която преследваха. Знаеше кога противниковите коли са изчерпали запасите си от мини и приблизителния брой на снарядите, които им остават. Беше преценил къде ще води бой противникът, преди да стигне линията „Зигфрид“. Той беше сигурен, че врагът няма да се бие на нито едно от двете места, където го очакваха, а щеше да продължи с пълна скорост.
— Ние сме доста напред за хора с нашия висок чин, Джордж — каза той на най-добрия си приятел.
— Не се ли изсилваш, генерале?
— Възможно е. А сега ще зарежем устава и ще ги преследваме до дупка.
— Съгласен съм напълно, генерале. Защото аз самият съм писал устава — отговори най-добрият му приятел. — Но представи си, че са оставили нещо там?