— Винаги съм обичал лова — каза полковникът. — Обичам и Венеция.
Барон Алварито извърна поглед и протегна ръце към огъня:
— Да. Всички обичаме Венеция. А вие може би най-много.
Полковникът не започна светски разговор на тази тема, а само каза:
— Обичам Венеция, както знаеш.
— Да, знам — отговори баронът. Той погледна разсеяно. След това каза: — Трябва да събудим шофьора ви.
— Той яде ли?
— Яде, спа, после пак яде и пак спа. Също чете малко от някакви илюстровани книги, които носеше със себе си.
— Комикси.
— Трябва да се науча да ги чета — усмихна се баронът със своята срамежлива, загадъчна усмивка. — Можете ли да ми донесете няколко от Триест?
— Колкото поискаш. От свръхчовека до фантастиката. Прочети няколко и заради мене. Алварито, знаеш ли какво му е на пазача, който караше моята лодка? Още от самото начало той просто ме ненавиждаше. До края.
— Заради старата куртка. Съюзническите униформи му действуват така. Виждате ли, той пострада от „освобождението“.
— Как така?
— Когато дойдоха мароканците, те изнасилиха жена му и дъщеря му.
— Мисля, че трябва да пийна — каза полковникът.
— Там, на масата, има grappa.
Глава четиридесет и четвърта
Оставиха барона пред едно имение с огромна порта, алея от дребен чакъл и къща, която се беше отървала от бомбардировките, тъй като на разстояние шест мили от нея нямаше военен обект.
Полковникът каза довиждане, а Алварито го покани да идва на лов когато иска в края на седмицата.
— Няма ли все пак да се отбиете при нас?
— Не. Трябва да се върна в Триест. Ще предадеш ли поздрави на Рената?
— Да. Този пакет на задната седалка нейният портрет ли е?
— Да.
— Ще й предам, че ловувахте много добре и че портретът е в добро състояние.
— И моите поздрави.
— И вашите поздрави.
— Ciao, Алварито, благодаря ти много.
— Ciao, полковник. Ако може да се каже ciao на един полковник.
— Забрави, че съм полковник.
— Това е много трудно. Довиждане, полковник.
— В случай, че възникнат някакви непредвидени обстоятелства, би ли я помолил да прибере портрета от „Грити“?
— Да, полковник.
— Мисля, че това е всичко.
— Довиждане, полковник.
Глава четиридесет и пета
Излязоха на пътя. Спускаше се ранен здрач.
— Завий наляво — каза полковникът.
— Това не е пътят за Триест, сър — отговори Джаксън.
— Да върви по дяволите пътят за Триест! Заповядах ти да завиеш наляво. Да не мислиш, че има само един път на света, който води към Триест?
— Съвсем не, сър. Само ви обърнах внимание…
— По дяволите, не ми обръщай внимание и не си отваряй устата, преди да ти разреша да говориш.
— Слушам, сър.
— Извинявай, Джаксън. Исках да кажа, че знам накъде отивам и ми се ще малко да помисля.
— Слушам, сър.
Бяха на стария, така познат път и полковникът си помисли: Е, изпратих четири патици в „Грити“, както бях обещал. Уловът не беше богат и няма да има достатъчно перушина за жената на онова момче. Но патиците са големи и угоени, така че ще има много за ядене. Забравих да дам луканката на Боби.
Нямаше време да напиша бележка на Рената. Но нима мога да изразя в една бележка всичко, което не си казахме?
Бръкна в джоба си и извади бележник и молив. Запали лампата за четене на карти и с болната си ръка написа кратка заповед с главни печатни букви.
— Сложи бланката в джоба си, Джаксън, и щом се наложи, действувай според нея. Ако възникнат описаните обстоятелства, това е заповед.
— Слушам, сър — каза Джаксън, взе сгънатата бланка за вписване на заповеди и я прибра в горния ляв джоб на куртката си.
А сега не се притеснявай, каза си полковникът. Отсега нататък ще мислиш само за себе си, а това е просто лукс.
Вече не си нужен на армията на Съединените щати. Дадоха ти да разбереш съвсем ясно.
Казахте си довиждане с момичето.
Всичко е съвсем просто.
Стреля добре. Алварито е наясно. Това е положението.
Така че за какво, по дяволите, има да се безпокоиш, момче? Надявам се, не си от онези негодници, които се безпокоят какво ще се случи с тях, когато нищо повече не може да се направи. Нека наистина се надяваме, че не си.