Вечерта неусетно се бе превърнала в нощ. Съвсем близо край нас прелетя прилеп; той ме докосна с крилцето си, а Мантън — както ми се стори, защото не можех да го видя добре в гъстия мрак — инстинктивно махна с ръка.
— Ами онази къща с мансардния прозорец? — попита той. — Все още ли е необитаема?
— Да — отвърнах аз. — Виждал съм я със собствените си очи и дори съм влизал вътре.
— И намери ли нещо там?
— Когато се качих в мансардата, в един от ъглите имаше купчина кости. Не е изключено онзи младеж също да ги е зърнал. Ако наистина са принадлежали на едно-единствено същество, то няма никакво съмнение, че това е било кошмарното чудовище от старинните легенди. Би било престъпление от моя страна да ги оставя там, ето защо се върнах в мансардата с един чувал, събрах ги и ги отнесох до онзи незнаен гроб в гробището недалеч от къщата. В земята бе зейнала дълбока пукнатина и аз ги пуснах вътре. Ако ги беше видял, веднага щеше да се увериш в правотата ми. Черепът например имаше десетсантиметрови рога, а лицевите и челюстните кости бяха горе-долу със същата големина като човешките…
Усетих как Мантън потреперва и се премества малко по-близо до мен. Обаче любопитството му се оказа по-силно от страха.
— Ами прозорците?
— Прозорците? Стъклата на всички бяха изпотрошени. Представи си онези неголеми, ромбовидни прозорци с решетки, които излизат от мода в началото на осемнайсети век. Кой знае, може пък онзи младеж да ги е изпочупил… По този въпрос преданията мълчат.
Приятелят ми отново се умълча, потъвайки в дълбок размисъл.
— Знаеш ли, Картър… — заговори накрая, — наистина бих искал да видя тази къща. Къде точно се намира? Стъклата да вървят по дяволите, интересува ме самата сграда. И онзи гроб, където си пуснал костите на съществото… Ще ми ги покажеш ли?
— Ти вече видя въпросната къща, Мантън — отвърнах аз с гробовен глас. — През цялото време, откакто сме тук, тя беше пред очите ти.
Известната театралност, с която произнесох тези думи, явно подейства на събеседника ми доста по-силно, отколкото бях очаквал. Той рязко се отдръпна от мен и изведнъж нададе оглушителен вик, сякаш инстинктивно копнееше да се освободи от едва сдържаното и трупано през цялата вечер напрежение. За наш ужас, само миг по-късно нощта бе прорязана от невъобразим кошмарен рев, проехтял сякаш в отговор на писъка на моя приятел. Този нечовешки вопъл бе последван от зловещо проскърцване и аз веднага разбрах, че се отваря решетката на някой от ромбовидните прозорци на скверната къща, издигаща се пред нас. Нещо повече — изтръпнах, когато си припомних, че всички решетки — без една — бяха изпопадали или изгнили. Само тази на мансардния прозорец беше оцеляла.
После откъм необитаемия дом долетя леден повей, наситен с мирис на разложение и смърт, а от зейналата пукнатина зад нас, където бе погребано чудовището, се разнесе смразяващ кръвта вой. В следващия момент бях повален на земята от удар с чудовищна сила, нанесен ми от невидим обект с огромни размери и неведома същност. Лежах върху гробищната почва и слушах адската какофония от приглушени шумове и сподавени хрипове, извиращи от земните недра, които фантазията ми мигновено насели с легиони демони. Вледеняващият вихър бе последван от грохот на сгромолясващи се тухли, ала преди да разбера какво се случва, милостиво съм изгубил съзнание.
Въпреки че беше по-дребен от мен, Мантън бе пострадал доста по-тежко. Креватите ни се намираха един до друг и първото, което забелязах, когато дойдох на себе си, беше, че се намираме в болнична стая. Персоналът на „Света Мария“ изгаряше от любопитство какво всъщност се бе случило с нас; лекарите и сестрите ни наобиколиха и за да освежат паметта ни, ни разказаха как сме се озовали тук. Оказа се, че по пладне някакъв фермер ни намерил на една отдалечена поляна зад Медоу Хил, на около километър и половина от старото гробище. Приятелят ми имаше две сериозни рани на гърдите и няколко по-малки прореза на гърба. Аз се бях отървал по-леко, но пък почти цялото ми тяло бе покрито с драскотини и синини, една от които приличаше на отпечатък от раздвоено копито.