После, в самото сърце на призрачното селище, Ул се натъкна на странен каменен пръстен. Веднага се досети какво е това — Младна му бе разказвала за подобни съоръжения. Наричали ги кладенци. Изпълнен с въодушевление, младият мъж се втурна към кладенеца, подпря се на камъните и се наведе надолу. Най-сетне бе открил това, което търсеше. Вода — мътна, тинеста и застояла — но все пак вода!
Ул нададе тържествуващ дрезгав вик, който прозвуча като стон на ранен звяр, и се протегна към веригата, на която висеше ведрото. В следващата секунда другата му ръка, на която се бе подпрял, се подхлъзна на гладката повърхност и младежът залитна напред. Гърдите му се удариха в каменния ръб и миг по-късно тялото му пропадна в зейналия отвор.
Разнесе се съвсем тих плясък, понеже в кладенеца почти не бе останала вода, последван от тежко тупване. Сетне всичко утихна.
Едва сега, с гибелта на последното човешко същество, настъпи окончателната смърт на Земята. Всички неизброими поколения, всички исторически епохи, всички империи и цивилизации се бяха съсредоточили в тази невзрачна сгърчена фигурка на дъното на тинестия кладенец. Това ли беше смисълът на всички човешки усилия и стремления? Ето в какво се изразяваше истинският резултат от деянията на човечеството в продължение на всички епохи от съществуването му, колкото и чудовищен и неправдоподобен да изглеждаше в очите на самодоволните глупци от ерата на благополучието! Никога вече планетата нямаше да бъде огласяна нито от човешки стъпки, нито от съскане на рептилии, нито от бръмчене на насекоми, защото всички форми на живот (с изключение на някои растения) бяха безвъзвратно загинали. Беше настанало времето на сухите стъбла и безкрайните пустини, обрасли тук-там с остра като бодлива тел трева. Земята, както и нейната хладна, невъзмутима спътница Луната бяха запратени навеки в царството на безмълвния мрак.
Ала както и преди, звездите продължават да блещукат, а небрежно съставеният план на сътворението ще продължи да се осъществява, колкото и епохи да са необходими за това. Баналният финал на един от многото епизоди от вселенската история няма нито да трогне, нито да възмути далечните мъглявини и новородените слънца. Що се отнася до човешката раса, тя все едно никога не е съществувала. Човечеството винаги е било твърде жалко, дребнаво и мимолетно, за да има сериозни цели и предназначение. Ето защо в случилото се няма нищо изненадващо. Продължилият хилядолетия фарс, гръмко наречен „еволюция“, просто бе достигнал своята закономерна развръзка.
На следващата сутрин, когато първите лъчи на смъртоносното слънце докоснаха Земята, те озариха измъченото лице на сгърчена човешка фигура, застинала сред тинестата слуз.
Дебнещият страх
Сянката върху камината
Свирепа буря бушуваше в нощта, когато пристъпих в изоставената къща на хребета на Темпест Маунтин73, за да се срещна с дебнещия страх. Трябва да отбележа, че не бях сам, защото по онова време безразсъдната храброст все още не съпътстваше любовта ми към страховитото и гротескното, превърнала житейския ми път в непрестанно търсене на загадъчни ужаси в литературата и действителността. Придружаваха ме двама едри, мускулести мъже, на които знаех, че мога да разчитам, ако положението стане напечено; те отдавна ме съпровождаха в опасните ми експедиции и бяха доказали, че са способни да се справят с всяка критична ситуация.
Напуснахме градчето без излишен шум, за да не привличаме вниманието на репортерите, които все още не се бяха разотишли по домовете си, въпреки че бе изминал цял месец, откакто прокрадващата се смърт74 хвърли местните жители в панически ужас. Впоследствие ми мина през ума, че навярно журналистите биха могли да ми помогнат, ала точно в този момент не исках нито да ги чувам, нито да ги виждам. Ако ги бях взел със себе си, рано или късно, щеше да се наложи да им разкрия тайната си, която не смеех да споделя пред никого — защото се опасявах, че светът или щеше да ме сметне за безумец, или щеше сам да обезумее. Дори сега, когато най-сетне се осмелих да разкажа истината за случилото се, частица от мен съжалява, че мистерията е разбулена, понеже само аз познавам истинското лице на дебнещия страх, стаен в онзи пустеещ злокобен хълм.
Малкият ни автомобил се носеше по лъкатушещия сред вековните гори тесен път, преодолявайки делящите ни от Темпест Маунтин километри, и най-накрая спря пред гъсто обраслия с дървета стръмен склон. Това бе мрачна и угнетяваща местност; не идвахме тук за първи път, ала досегашните ни посещения бяха все през деня, когато наоколо гъмжеше от народ. Даже се изкуших да запаля ацетиленовите фарове75 на автомобила, обаче размислих, защото не исках да привличам излишно внимание. В сгъстяващия се здрач пейзажът бе придобил зловещи очертания и болезнената му причудливост веднага се набиваше на очи, дори и човек да не знаеше нищичко за стаения там ужас. Дивите животни отбягваха възвишението, сякаш усещаха надвисналата гибел. Проблясъците на мълниите открояваха уродливите дървесни стволове и неестествено сгърчените храсталаци, а многобройните могили и землисти гърбици, изпъкнали гротескно над земята, приличаха на свити на кълбо змии и човешки черепи, раздути до гигантски размери.
74
Басистът на „Металика“ Клиф Бъртън (1962-1986) се вдъхновява именно от този разказ за заглавието на песента „Creeping Death“ („Прокрадваща се смърт“) от втория албум на групата. — Б.пр.
75
През 1896 г. авиоконструкторът и летец Луи Блерио предлага в колите да се използват ацетиленови фарове, подобни на тези, използвани при локомотивите. Обаче новите фарове не били удобни за управление — за да се включат, трябвало да се завърти кранчето за подаване на ацетилена, да се отворят капаците и да се запали с кибрит горелката. — Б.пр.