Застанах в центъра на помещението и се заслушах в грохота на гръмотевиците, обмисляйки следващите ми ходове. Първо трябваше да си осигурим допълнителни пътища за отстъпление, ето защо провесихме от перваза на големия прозорец три въжени стълби, които предвидливо бяхме взели със себе си. Сетне домъкнахме от съседната стая един креват, разположихме го странично пред прозореца и го покрихме с елови клонки. Двамата ми придружители извадиха пистолетите си и приседнаха на ръба на леглото. Според плана ми един от нас щеше да дежури, а другите двама — да си почиват на кревата. Така винаги щяхме да имаме откъде да се измъкнем — ако демонът се появеше през вратата, можехме да се спуснем по въжените стълби, а ако ни връхлетеше през прозореца, на наше разположение бяха вратата и стълбището на зданието.
Единодушно бяхме решили да дежуря първо аз. В началото се чувствах бодър и концентриран, но неусетно — въпреки зловещата обстановка, лишените от стъкла прозорци и надвисналата буря — бях обхванат от странна сънливост. Ето защо реших и аз да полегна за малко, разполагайки се между двамата ми спътници. Джордж Бенет беше от страната на прозореца, а Уилям Тоби лежеше по-близо до камината. Понеже видях, че Бенет е дълбоко заспал, поверих дежурството на Тоби, макар че, както сам ми сподели, и той едва държеше очите си отворени.
Помня, че преди да заспя, незнайно защо, се взирах продължително в камината, неспособен да откъсна погледа си от нея. А когато най-сетне потънах в сън, кратката ми дрямка бе пронизана от ужасни апокалиптични видения. По някое време се събудих, защото лежащият до мен Бенет се бе размърдал неспокойно насън, отпускайки ръката си върху рамото ми. В налегналия ме полусън не видях дали Тоби изпълнява съвестно дежурството си, обаче вътре в себе си изпитвах силно безпокойство по този повод. За първи път силите на злото ме угнетяваха по такъв начин с диаболичното си присъствие. Както изглежда, сетне отново съм задрямал, но почти веднага кошмарите ми бяха прекъснати от смразяващ вой, какъвто не бях чувал никога през живота си.
В този ужасяващ предсмъртен вопъл сякаш се бяха съчетали изконният, извиращ от най-тъмните глъбини на човешкото естество страх и нечовешката агония на безнадеждната съпротива срещу неумолимото притегляне към дверите на забвението, отвъд които животът приключваше и започваше неведомото. В помещението бе тъмно като в рог, ала празното място вдясно от мен недвусмислено свидетелстваше, че Тоби е изчезнал. Все още усещах тежката ръка на Бенет върху рамото ми, когато чудовищна светкавица разтресе цялото възвишение. Вековните гори бяха озарени от ярка светлина и най-величественият от дъбовете, който се извисяваше над другите дървета подобно на достолепен патриарх, внезапно бе разсечен надве. На фона на страховития отблясък от мълнията долових с крайчеца на окото си как Бенет скача на крака; сянката му се открои върху горната част на камината, която отново беше приковала погледа ми.
Обстоятелството, че останах жив и не изгубих разсъдъка си, и досега си остава за мен необяснимо чудо. Необяснимо, защото сянката върху камината не принадлежеше нито на Джордж Бенет, нито на което и да е друго човешко същество; това бе страшен, уродлив, невъобразим силует, изпълзял от най-скверните бездни на Преизподнята, който не се поддаваше на описание и изобщо не се вместваше в рамките на нормалния човешки разум. Миг по-късно останах съвсем сам в тази прокълната къща, треперейки като обезумял. Джордж Бенет и Уилям Тоби бяха безследно изчезнали и до ден-днешен не зная нищо повече за кошмарната им участ.
Застигнати от бурята
След тази страховита нощ прекарах няколко седмици в хотелската ми стая в Лефъртс Корнърс. Преживяният от мен шок бе довел до тежко нервно изтощение. Почти не помнех как съм успял да се добера до автомобила, да го запаля и да се върна незабелязано в градчето. Сред огромните бели петна в паметта ми се открояваха фрагментарни смътни картини — призрачните силуети на гигантските дървета, адските отблясъци на мълниите и скверните изгърбени сенки, хвърляни от изпъкналите могили, осеяли цялата местност.
Обхванат от треска, лежах в хотелския креват и се опитвах да заспя с надеждата, че сънят ще възстанови душевното ми равновесие. Уви, потъвах в дрямка само за кратко, след което връхлетелите ме кошмари неизменно ме караха да отварям рязко очи, облян в студена пот. Изтерзаното ми съзнание не спираше да прожектира пред мисловния ми взор онази зловеща сянка върху камината, при вида на която едва не бях изгубил разсъдъка си. Давах си сметка, че бях зърнал — макар и само за миг — един от онези неназовими ужаси от космическите глъбини, чието далечно гибелно присъствие понякога долавяме; един от онези страховити пришълци от най-затънтените вселенски бездни, чиято действителна същност не можем да съзрем, понеже сетивата ни милостиво са ограничени от природата. Колкото и да се мъчех да анализирам видяното и да го класифицирам по някакъв начин, усилията ми бяха напразни — всеки път започвах да треперя неудържимо, сякаш инстинктът ми за самосъхранение вземаше нещата под свой контрол, спускайки пелената на забвението над болезнения спомен.