Навярно задачата ми би била по-лесна, ако неведомата твар, хвърлила онази злокобна сянка, бе издала някакъв звук — ръмжене, вой, лай или даже дяволски смях — но тя беше съвършено безмълвна. Ами ако не ръката на Джордж Бенет, а тази на създанието — или по-скоро неговият преден крайник — бе докоснала рамото ми? Дали това означаваше, че има органична природа… или поне някога е имало? Ян Мартенс, чиито покои бяхме избрали за среднощното си бдение, бе погребан в гробището недалеч от имението… Трябваше да открия Бенет и Тоби — естествено, ако са още живи… И защо онова безименно изчадие избра тях и пощади мен? Въпроси, въпроси, въпроси… Ту потъвах, ту изплувах от трескавия полусън, прорязван от ужасяващи видения, мятайки се като риба на сухо в хотелското легло.
Скоро стигнах до извода, че ако не разкажа на някого за случилото се, просто ще полудея. Все още бях твърдо решен да не прекратявам търсенето на дебнещия страх, защото повече от всичко друго ненавиждах неопределеността и предпочитах да знам истината, без значение колко страшна и шокираща е тя. Ето защо след продължителни размисли си изработих план за действие, който включваше не само намирането на надежден партньор в зловещата ми мисия, но и трябваше да ми помогне при проследяването и разкриването на истинската същност на смъртоносния демон, погубил Джордж Бенет и Уилям Тоби.
Сред познатите ми в Лефъртс Корнърс почти нямаше местни жители, а по време на престоя си бях успял да се сближа с голяма част от репортерите, които се оказаха доста приятни джентълмени. Някои от тях все още не бяха напуснали градчето, защото се надяваха да разбулят загадката на ужасната трагедия, опустошила едно от тукашните селца. Именно сред тези упорити, смели и готови на всичко професионалисти възнамерявах да си избера помощник и в крайна сметка се спрях на Артър Мънроу — тъмнокос, слабоват млад мъж на около трийсет и пет години, чиито ерудиция, вкус, интелект и темперамент свидетелстваха за необременено от предразсъдъци и отворено за нови идеи съзнание.
В началото на септември посветих Артър Мънроу в своята тайна и веднага видях неподправения интерес, който грейна в очите му. Нещо повече — и той като мен изгаряше от желание да разкрие мистерията на дебнещия страх и прокрадващата се смърт. Щом приключих с подробния си разказ, журналистът се спря на някои моменти от изложението ми, подлагайки ги на обективен анализ, с което демонстрира впечатляваща проницателност и ясна мисъл. Най-ценни обаче се оказаха практичните му препоръки — той ме посъветва да отложим действията си в имението, докато не се въоръжим с по-задълбочени исторически и географски сведения. Послушах го и двамата обиколихме целия район, събирайки всяко зрънце информация, засягаща рода Мартенс и мрачните му тайни. Без да жалим време и усилия, надълго и нашироко беседвахме с онези планинци, които — въпреки кървавия кошмар и дебнещата заплаха — бяха решили да не напускат родните си места.
Би било преувеличение да се каже, че постигнатите резултати донесоха отговори на всичките ни въпроси, но определено ни помогнаха и насочиха вниманието ни към една любопитна закономерност — най-често фаталните инциденти се случвали в непосредствена близост до пустеещото имение или в заобикалящите го тъмни гори. Доколкото знаехме, единственото изключение от това правило бе последното произшествие, което пресата бе направила достояние на целия свят.
Що се отнася до произхода и външния облик на дебнещия страх, местните жители не можаха да ни кажат нищо определено и всеки си имаше своя собствена версия, противоречаща си с тази на останалите. Обрисуваха ни го като чудовищна змия, кръвожаден великан, мятащ гръмотевици демон, адски прилеп, стръвен лешояд, ходещо дърво и какво ли още не… Щом съпоставихме всички събрани сведения, стигнахме до следната хипотеза — това бе жив организъм, извънредно чувствителен към изпразването на електрическите заряди в атмосферата; макар че някои легенди го бяха надарили с крила, предполагахме, че по-скоро става дума за сухоземно същество, избягващо откритите пространства. От друга страна обаче, как тогава се обясняваше свръхестествената бързина, с която се придвижваше, докато извършваше злодеянията си?