Тези две точици — сияйни и гибелни сред злокобната мъгла, изпълнила тунела — можеха да накарат всекиго да обезумее. Тутакси застинах на място, предусещайки смъртната опасност, ала бях неспособен да откъсна очи от тях. Междувременно страшните очи неумолимо се приближаваха, но самото същество все още бе недостижимо за взора ми. Успях да зърна само един закривен, ужасно дълъг нокът, след което до слуха ми достигна далечният тътен на бушуващата буря. Именно сляната стихия ме спаси, защото ако се бях срещнал отблизо със застрашителната подземна твар, сега нямаше да съм измежду живите.
Светещите очи вече бяха съвсем близо до мен, когато проехтя титаничен грохот и стоварилата се от небето мълния удари с такава сила, че буквално разкъса отделящия ме от повърхността земен пласт. Бях заслепен, оглушен и парализиран. Когато най-сетне дойдох на себе си и се изтръгнах от купчините влажна пръст, сграбчили ме в премазващите си обятия, открих, че се намирам на познато място. Това бе стръмният, лишен от растителност югозападен склон на възвишението. Замаян, като в просъница направих няколко крачки, воден от несъзнателния стремеж да се отдръпна колкото се може по-далеч от тази прокълната обител. Ярките светкавици периодично озаряваха издълбаната, разцепена, обезобразена до неузнаваемост земя и дори да исках, вече не можех да открия мястото, откъдето бях изпълзях от адските катакомби.
Разсъдъкът ми се намираше в същия хаос като земната твърд под краката ми, ето защо, когато в далечината южно от мен нощта внезапно бе прорязана от яркочервено зарево, още не бях успял да осмисля невъобразимия кошмар, от който току-що бях успял да се изплъзна. Два дни по-късно планинците ми разказаха какво точно се беше случило и аз бях вледенен от ужас, съпоставим единствено с онзи, който бях преживял в мрака на дяволския тунел. Селцето, намиращо се на трийсетина километра южно от Темпест Маунтин, било почернено от поредното пришествие на дебнещия страх. Веднага след страховития удар на мълнията, разрушила свода на тайнствения проход, из който се бях придвижвал, от клоните на дървото, разперени над една от постройките, се спуснало неназовимо изчадие. То се промъкнало през разнебитения покрив и без съмнение, щяло да подхване кървава вакханалия, но обзетите от ярост тамошни жители успели да я подпалят, преди да успее да избяга. Това се случило в същия момент, когато ноктестият демон с пламтящите очи, прокрадващ се към мен, бе погребан завинаги под земята от чудовищната мълния, поразила югозападния склон на Темпест Маунтин.
Ужасът в очите
След всичко преживяно през последните дни само безумец би продължил да издирва дебнещия страх. Това, че най-малко две от превъплъщенията на демона бяха унищожени, изобщо не гарантираше моята умствена и физическа безопасност в този ахерон79 на многоликия диаболизъм, ала колкото повече чудовищни неща изплуваха на повърхността, толкова по-силно ставаше настървението, с което се впуснах в новите ми търсения.
Щом узнах, че в мига на срещата ми е кошмарното същество от дяволските катакомби на трийсетина километра от мен се е явил друг зъл дух, бях парализиран от ужас, но още на следващия ден се върнах в имението и наново започнах да разкопавам гроба на Ян Мартенс. Този път обаче не постигнах нищо. Срутванията и свлачищата бяха затрупали подземния проход, а проливният дъжд бе отмил пръстта обратно в изровената от мен яма, заличавайки всички следи от присъствието ѝ. Свирепата буря бе обезобразила околността до такава степен, че дори не можех да определя колко дълбок е бил първоначалният ми изкоп.
Разочарован, напуснах семейното гробище на Мартенсови и се отправих към селцето с опожарената къща. Там също претърпях неуспех — единственото, което открих сред пепелището, бяха няколко кости и два черепа, които едва ли биха могли да минат за тленни останки на изчадието. Местните жители ми споделиха, че освен демона жертва на пожара станал и възрастният обитател на постройката, който живеел там сам-самичък; тогава им показах добре запазения човешки череп, който най-вероятно бе принадлежал на злочестия клетник. В такъв случай откъде се беше взел другият череп? Възможно ли бе да е на чудовището? Помолих селяните да ми обрисуват връхлетялата ги твар, ала никой не можа да ми даде точно описание, въпреки че мнозина я зърнали да скача от дървото; всички я наричаха просто „дявол“ и „демон“. Отново подложих втория череп на внимателен оглед и стигнах до извода, че въпреки някои странни деформации, определено имаше човешки произход. Какво ли можеше да означава това?
79
Букв. „реката на скръбта“ или „реката на болката“ — една от реките, течащи из подземното царство според древногръцката митология, през която лодкарят Харон превозвал мъртвите. — Б.пр.