Размишленията ми дали да проуча тунела сега, или да се върна по-късно, придружен от планинците, изведнъж бяха прекъснати от внезапен порив на вятъра, който угаси свещта ми. Слава богу, разполагах и с джобно фенерче, но незнайно защо, не побързах да го включа, оставайки в прегръдката на мрака. Луната вече не се виждаше през процепите на порутената стена и аз почувствах как ме обзема неясна тревога. Миг по-късно до слуха ми достигна далечното ръмжене на приближаващата буря. В съзнанието ми се зареди плашеща върволица от зловещи образи и асоциации, която ме накара да се притая в най-далечния ъгъл на просторното помещение. В същото време, въпреки обхваналото ме вцепенение, бях неспособен да откъсна поглед от злокобното отверстие в основата на комина. Кого всъщност призоваваше бурята? И беше ли останал изобщо някой, когото да призовава? Ами ако двете същества, загинали при срутването на земната маса и опожаряването на селската къща, бяха последните въплъщения на призрака на Ян Мартенс?
Благодаря на небесата, задето не се вслушах в безразсъдния ми импулс да се спусна в зейналата чернота, а наместо това останах скрит сред гъстата растителност в другия край на сутерена, откъдето можех незабелязано да наблюдавам цялото помещение. И ако същите тези небеса се окажат милостиви, някой ден ще изтрият от съзнанието ми спомена за видяното и ще ми позволят да изживея остатъка от живота ми в състояние на относителен душевен покой. До ден-днешен страдам от безсъние, редките моменти на полудрямка са белязани от ужасяващи кошмари, а по време на гръмотевична буря съм принуден да прибягвам до помощта на опиума. И всичко се дължеше на онова, което се случи в следващите мигове.
То връхлетя внезапно, изневиделица и без никакво предупреждение. Стремителен демоничен порой, изригнал от бездънните адски глъбини; неизброими пълчища от чудовищни изчадия, втурнали се навън като напускащи убежищата си гигантски плъхове… Това бе вулканична експлозия от полуразложени, прокажени и уродливи органични тела, чиито облик бе толкова ужасяващ и зловещ, че пред тях бледнееха и най-скверните творения на вещерството и черната магия. Съскащ, ръмжащ и клокочещ, този несекващ поток от безброй кошмарни твари се изливаше от отверстието в основата на стария комин и като отровна зараза се разтичаше по буренясалия землист под на сутерена, разклонявайки се на десетки по-малки струи, които изчезваха в мрака на прокълнатите гори, сеейки страх, безумие и смърт.
Един Бог знае колко всъщност бяха; аз имах чувството, че са хиляди. Когато нечестивите им редици най-сетне започнаха да оредяват, забелязах, че това бяха уродливи, покрити с козина човекоподобни същества с неестествено дълги крайници — демонични карикатури на човешкия род. През цялото време те останаха съвършено безмълвни и не дочух дори приглушен писък, когато едно от изчадията с мълниеносно отработено движение се нахвърли върху своя по-дребен събрат и започна да го яде. На помощ на канибала мигом се притекоха и други и загризаха гърчещата се жертва с кощунствена наслада. Междувременно аз успях да овладея страха и вцепенението ми и болезненото любопитство взе връх над вкаменилия ме ступор; миг по-късно ръката ми бавно се плъзна към пистолета ми и когато и последното от чудовищата напусна адското си леговище, се прицелих и натиснах спусъка в момента, в който земята се разтресе от поредния тътен на гръмотевичната буря.
После имаше само виещи, пълзящи и връхлитащи сенки на алено безумие, гонещи се една друга в бесния си полет из безкрайните коридори на кървавочервеното небе… Безформени фантоми и калейдоскопични картини от дяволския пейзаж, навеки запечатали се в паметта ми… Призрачни, тегнещи в лепкав мрак гори от исполински дъбове със змиевидни коренища, които смучеха мъртвешки сокове от гъмжащата от хиляди демони канибали почва… Дълги редици от зловещи гърбици, проточили се като гигантски пипала от прокълнатото имение на Мартенсови към съседните хълмове… Смъртоносни мълнии, чийто блясък озаряваше прорязаната от безброй тунели местност, придавайки ѝ чудовищни измерения… Мога само да благодаря на Всевишния, задето спаси живота и разсъдъка ми и ми помогна да се добера до градчето, което спокойно спеше под ясното, отрупано със звезди небе.
Трябваше да измине цяла седмица, докато преодолея шока и дойда на себе си. Когато се възстанових от преживяното, се обадих в Олбъни и извиках специалисти по взривни вещества, които заложиха в старинната къща на рода Мартенс сериозно количество динамит. Силата на експлозията беше толкова голяма, че имението и цялата горна част на Темпест Маунтин бяха напълно заличени от лицето на земята. Освен това момчетата от Олбъни запечатаха всички открити на повърхността могили и отсякоха няколко от най-високите дървета, чието съществуване не само отравяше ландшафта, но и подкопаваше устоите на здравия разум. Едва след като всичко това бе сторено, сънят ми се завърна и вече не будувам по цели нощи, а успявам да си подремна мъничко, преди поредният кошмар да ме сграбчи в ноктестите си обятия, обливайки ме в студена пот. Уви, с разбулването на тайната на дебнещия страх и прокрадващата се смърт бях изгубил завинаги душевния си покой. Ужасът никога няма да ме напусне, защото кой би могъл да заяви със сигурност, че дяволските пълчища от Темпест Маунтин са изтребени до крак и че никъде в огромния свят не съществува нещо подобно? Кой би могъл да надзърне в неведомите подземни кухини, без да потрепери от вледеняващ страх за своето бъдеще? Всеки път когато зърна някой кладенец, пещера или вход към метрото, усещам как ме побиват тръпки и бързам да извърна очи… Защо лекарите не са в състояние да ми предпишат лекарство, което да възвърне здравия ми сън и да успокоява съзнанието ми, когато небесата се раздират от светкавици, а грохотът на гръмотевиците заплашва да взриви агонизиращия ми череп?