Тесни проломи и клисури с незнайна дълбочина прорязват пътя, а прехвърлените през тях дървени мостове ни най-малко не вдъхват усещане за сигурност. Когато пътеката започне да се спуска надолу, се появяват блатисти участъци, инстинктивно пораждащи неприязън, която се нагнетява и на здрачаване прераства даже в страх. Тогава невидими козодои надават своите крясъци, а рояци неестествено едри светулки танцуват в ритъма на хрипливите, противни отгласи от несекващо жабешко крякане. Тънката, сияеща в сумрака ивица на горното течение на Мискатоник поразително наподобява пълзяща змия, докато реката се извива и лъкатуши в подножията на куполообразните хълмове.
Докато се приближава към масивните им, заоблени очертания, пътешественикът неусетно започва да се опасява от гористите им склонове повече, отколкото от увенчаните с каменни колони хребети. Тези стръмни склонове се извисяват нагоре, обгърнати в тъй непрогледен мрак, че изобщо не искаш да се приближаваш до тях… ала друг път просто няма. От другата страна на едно тясно дървено мостче се мержелее малко поселище, сгушено между реката и почти вертикалните склонове на Кръглата планина, и пред взора на пътешественика изведнъж се откриват прогнили двускатни покриви, напомнящи за безвъзвратно отминали архитектурни периоди, потънали в мрака на миналото. Повечето постройки са порутени и сякаш всеки миг ще се сгромолясат под тежестта си, а църквата с полуразрушената камбанария сега служи за склад на едва кретащата търговия на обитателите. Страшничко е да стъпиш на тясното, проскърцващо мостче, ала нямаш особен избор. След като го прекосиш и се озовеш от другата страна, тутакси долавяш слабия, но в същото време някак скверен мирис на селската уличка — миризма на плесен, гниене и многовековно разложение. Щом остави зад гърба си това място, пътешественикът неминуемо изпитва радост и облекчение, след което се отправя с по-бодри стъпки по тясната пътечка, която лъкатуши покрай подножията на хълмовете, пресича дълбоката падина и отново отвежда при разклонението на Ейлсбъри. Впоследствие малцина узнават, че всъщност са минали през Дънуич.
Обикновено външните хора гледат кракът им да не стъпва в това градче, а след ужасяващите събития, които се случиха, всички знаци, указващи местоположението му, бяха премахнати. Трябва да се отбележи, че от чисто естетическа гледна точка заобикалящите поселището природни пейзажи се отличават с несравнима красота; при все това Дънуич никога не е бил притегателна точка за художници, поети или летни туристи. Преди двеста години, когато никой не се е присмивал на разказите за вещерска кръв, дяволопоклонничество и зловещи същества, бродещи из лесовете, било прието всячески да се избягва тази местност. Ала ето че и в нашия просветен, разумен век — въпреки че загрижените за процъфтяването на градчето хора се постараха да скрият и забулят в тайна Кошмара в Дънуич от 1928 година — всички продължават да странят от това място. Навярно една от причините (макар че тя не би могла да обясни странното поведение на туристите) се дължи на отблъскващата деградация на местните жители, които почти без съпротива са се поддали на обичайния за затънтените кътчета на Нова Англия регрес и упадък. Те сякаш са образували някаква особена раса с ясно изразени умствени и физически белези на израждане, породени от близкородствените бракове. Нивото на интелектуално развитие на местните е отчайващо ниско, а в допълнение към това летописите на деянията им буквално са пропити от порочност, убийства, кръвосмешения и пристъпи на немислима жестокост и извращения. Две-три семейства от по-заможните представители на някогашната аристокрация, преселили се тук от Сейлъм през 1692 година, по някакъв начин са съумели да се задържат над равнището на всеобщата деградация; обаче повечето разклонения на тези фамилии така са се смесили с останалото простолюдие, че сега само имената им напомнят за произхода, който позорят. Неколцина от родовете Уейтли и Бишоп и до днес продължават да изпращат най-големите си синове да учат в „Харвард“ и „Мискатоник“, ала отрочетата им рядко се завръщат под гниещата бащина стряха, където са се родили и израснали аристократичните им прадеди.