II.
В околностите на Дънуич, в голяма и частично обитавана фермерска къща, издигаща се до самия склон на близкия хълм, на девет километра от градчето и на около три от най-близкия съсед, в неделя — и по-точно на втори февруари 1913 година — в пет часа сутринта се родил Уилбър Уейтли. Датата се запомнила, понеже било Сретение Господне (празник, който жителите на Дънуич отбелязвали под друго название), а също и защото през цялата тази нощ всички кучета от селото лаели безспир и от хълмовете се дочували странни шумове. От по-малко значение било обстоятелството, че майката принадлежала към рода Уейтли — непривлекателна на външен вид, уродлива албиноска на трийсет и пет години, живееща с престарелия си умопобъркан баща, за когото кореняците мълвели отвратителни истории по повод заниманията му с магьосничество на млади години. Законен съпруг Лавиния Уейтли нямала, ала съвсем в духа на местните традиции не направила никакъв опит да се отрече от детето, предоставяйки на съседите си възможността да я одумват колкото си искат (което те и правели). Нещо повече — тя даже се гордеела със смуглото, приличащо на козел момче, чиято външност не носела и най-бегла прилика с нейното болнаво лице на албинос с червени очи, и неведнъж мнозина чували как тя си мърмори под нос странни пророчества за необикновените способности и страховитото бъдеще на своя син.
Такива пророчества не бяха нещо необичайно за Лавиния. Все пак тя бе самотно създание, което се отличаваше с доста странности — по време на буря често бродеше из хълмовете и дори се опитваше да чете огромните, проядени от червеи и разпадащи се на части книги, събирани в продължение на двеста години от фамилията Уейтли и сега наследени от баща ѝ. Лавиния нямаше и един прекаран ден в училище, ала главата ѝ бе претъпкана с откъси от древните сказания, които старият Уейтли ѝ разказваше. Усамотеният фермерски дом открай време вдъхваше страх у хората заради предполагаемата склонност на баща ѝ към черната магия и необяснимата внезапна смърт на госпожа Уейтли по времето, когато Лавиния бе на дванайсет години, изобщо не спомагаше да направи мястото по-приветливо. Израснала в самота сред студената атмосфера на бащиния дом, девойката често се отдаваше по цели дни на своите фантазии, измисляйки си необичайни занимания; поради ниските стандарти за чистота и ред домашните задължения почти не ѝ отнемаха от времето.
В нощта, когато Уилбър се появи на бял свят, от къщата проехтяха ужасни писъци, заглушаващи дори пронизителния кучешки лай и необяснимите звуци, идващи от хълмовете. Нито лекар, нито акушерка присъстваха на това раждане, а цяла седмица след това съседите не знаеха нищо за новороденото. Едва когато старият Уейтли пристигна със снегоходките си в Дънуич и започна да бръщолеви някакви несвързани врели-некипели на сбирщината безделници, събрали се в магазина на Озбърн, кореняците узнаха за събитието. В поведението и замъгленото съзнание на престарелия Уейтли сякаш се бе появил допълнителен елемент на тайнственост, който го превръщаше от обект в субект на страх, макар че той изобщо не беше от онези, които позволяват на семейните обстоятелства да стоварят безпокойството си връз плещите им. При това в държанието му личеше нескрита гордост, по-късно забелязана и при дъщеря му, а онова, което заявил по повод неизвестния баща на внука си, се запечатало в паметта на слушателите му за дълги години напред.
— Хич не ме е грижа за туй, дет’ си го мислят людете — ако синчето на Лавиния прилича на отеца си, не мож’ да изглежда тъй, както очаквате… Всички люде не са таквиз, каквит’ живеят тука… Лавиния много е чела и таквиз работи знае, каквито вий не сте и сънували… Аз мисля, че мъжът ѝ не е по-лош от който и да е мъж от отсамната страна на Ейлсбъри… ако не и по-добър… Само ако знаехте туй, дет’ го знам за тукашните хълмове, и вий нямаше да искате да се венчавате в черква… Чуйте ме що ще ви издумам — ще дойде ден и всички вий, люде, ще чуете как синчето на Лавиния ще прогласи името на отеца си от върха на Стражевия хълм!
Единствените хора, които успяха да зърнат Уилбър в първия месец от неговия живот, бяха старият Зекария Уейтли от неизродения клон на рода Уейтли и Мами Бишоп — невенчаната жена на Ърл Сойър. Посещението на Мами бе продиктувано от чисто любопитство и сетнешните ѝ разкази правят чест на нейната наблюдателност, докато Зекария се отби, за да докара на Уейтли двете крави олдърнска порода, закупени от сина му Къртис. Това отбеляза началото на последвалите покупки на добитък от семейството на малкия Уилбър, които престанаха чак през 1928-а — годината, в която започна и завърши Кошмарът в Дънуич. Интересното е, че въпреки всички тези покупки, полуизгнилият тесен обор на Уейтли така и не се препълни с животни. В един момент хората не бяха в състояние повече да укротяват любопитството си и се заеха да преброят цялото стадо, пасящо на склона зад фермерския дом; ни веднъж обаче не успяха да открият там повече от десет-дванайсет анемични, изпосталели животни. По всяка вероятност някаква зараза, предизвикана или от лошата трева на пасището, или от отровните гъби, изникнали из целия мръсен двор, бе довела до стопяването на добитъка. Непонятни язви и възпаления, някои от които наподобяваха дълбоки разрези, се забелязваха по кожата на говедата, а в първите месеци от раждането на Уилбър любопитни съседи на няколко пъти зърнаха подобни ранички по шията на небръснатия старец и къдравата му щерка албинос.