През пролетта на същата година, когато Уилбър дойде на бял свят, Лавиния възобнови разходките си из хълмовете, неизменно понесла на ръце смуглоликото пеленаче. Постепенно всеобщият интерес на кореняците към детето замря, след като веднъж вече бяха задоволили любопитството си, и никой не обръщаше внимание на бързото развитие на бебето, растящо не с дни, а буквално с часове. Растежът му наистина беше феноменален, понеже само три месеца след раждането си момченцето бе достигнало такъв ръст и сила, каквито рядко се наблюдават и у едногодишните дена. Неговите движения и даже звуците, които издаваше, се отличаваха с поразителна целенасоченост и самоконтрол, доста необичайни за възрастта му, и за всеобщо удивление, малкият Уилбър се научи да ходи без чужда помощ едва на седем месеца.
След известно време — навръх Вси светии — беше забелязан огромен пламък, лумнал в полунощ на върха на Стражевия хълм, и по-точно на мястото, където сред древните кости се издигаше грамадният старинен камък, наподобяващ древен олтар. Обаче мълвата се понесе едва след като Сайлъс Бишоп — от рода на старите, неизродени Бишоп — сподели, че около час преди появата на пламъка е видял как момченцето на Уейтли тича уверено нагоре по склона, следвано по петите от майка си. Сайлъс, който търсел заблудило се теленце от стадото му, почти забравил за грижите си, щом забелязал на светлината на фенера двете мержелеещи се в мрака фигури. Те се носели почти безшумно из храсталака и на смаяния наблюдател му се сторило, че са чисто голи. По-късно той не бе така уверен в това и си припомни, че момченцето май било обуто в тъмни панталонки, препасани с колан с дълги ресни. Едва ли някой можеше да се похвали, че е виждал Уилбър — жив и в пълно съзнание — без да са му закопчани всички копчета на дрехите; и най-малкият безпорядък в одеждите му го изпълваше с гняв и тревога. Това обстоятелство ярко контрастираше с немарливия външен вид на майка му и дядо му и поне в този аспект съседите бяха доста доволни от него, докато Кошмарът от 1928 година не разкри истинските причини за взискателното му отношение към облеклото.
През януари следващата година предмет на бурно обсъждане и всевъзможни сплетни стана фактът, че „мургавото отроче на Лавиния“ проговори, и то на впечатляващата възраст от единайсет месеца! Речта му бе забележителна не само с това, че в нея отсъстваше местният диалект, но и с липсата на типичното фъфлене и дърдорене, тъй характерно за малките деца. Момченцето не бе особено разговорливо, ала когато все пак му се случваше да каже нещо, в говора му се усещаха елементи, съвършено чужди на Дънуич и неговите жители. Тази нетипичност се отнасяше не толкова към това, което младенецът изричаше, и даже не към идиомите, които използваше, а по-скоро бе свързана с интонацията и артикулационния му апарат, отговорен за произнасянето на звуковете. Мимиката и изражението на лицето му също бяха забележителни — най-вече със своята зрялост. Макар и да бе наследил неволевата брадичка от майка си и дядо си, неговият прав и добре оформен нос, в съчетание с израза на големите, тъмни латиноамерикански очи, му придаваха облик на почти възрастен човек, със свръхестествен за подобна крехка възраст интелект. Въпреки всичко обаче впечатлението, което правеше интелектът на Уилбър, не можеше да компенсира присъщата му уродливост; имаше нещо козеподобно и животинско в дебелите му устни, жълтеникавата пореста кожа, грубата твърда коса и причудливо удължените уши. Твърде скоро той започна да предизвиква по-голяма неприязън, отколкото дядо му и майка му, и едва щом станеше дума за него, кореняците мигом си припомняха позабравените с годините занимания с магия и вещерство на стария Уейтли… Както и онзи случай, в който хълмовете потреперили, когато старецът възвестил скверното име Йог-Сотхот от центъра на един от каменните пръстени, разтворил един от старинните фолианти пред себе си. Кучетата също ненавиждаха малкия Уилбър и той трябваше редовно да се брани от тях, съпровождан от неистовия им бесен лай.