През 1923 година, когато Уилбър навърши десет, а разумът, гласът, фигурата и брадатото му лице бяха като на зрял мъж, в старата къща започна втората велика епопея на дърводелските работи. Този път всички те се провеждаха на горния етаж на постройката и по разхвърляния дървен материал съседите стигнаха до извода, че младежът и неговият дядо са разрушили всички прегради между стаите и даже са премахнали пода на таванското помещение, в резултат на което се образувало обширно пространство между приземния етаж и островърхия покрив. В края на краищата те срутиха и стария порутен комин, като вместо него монтираха страничен кюнец към ръждивата печка, излизащ директно през прозореца.
През пролетта, последвала тези събития, старият Уейтли обърна внимание на увеличаващия се брой на козодоите, идващи от долината, за да му попеят под прозореца посред нощ. Той бе склонен да разглежда това обстоятелство като важен знак и разправяше на безделниците в магазина на Озбърн, че — както по всичко личи — изглежда, му е дошло времето.
— Те си свирукат почти в тон с мойто дишане… — говореше той. — Мисля, че май са готови да уловят душата ми. Знаят, че краят ми е близко, и не щат да го изтърват. Вий, люде, ще разберете, след кат’ умра, дали са ме хванали, или не. Ако са сколасали, ще пеят и ще се кискат до вечерта. А ако не са, ще мируват и ще кротуват. Май не всички души, дет’ се мъчат да уловят, им се дават лесно.
По време на Празника на урожая през 1914-а доктор Хоутън от Ейлсбъри бе извикан по спешност от Уилбър Уейтли, който пристигна посред нощ в магазина на Озбърн в Дънуич, препускайки на единствения си жив кон, за да му телефонира. Лекарят завари стареца в плачевно състояние — сърдечната му дейност и затрудненото му дишане недвусмислено показваха, че краят му наистина е близо. Уродливата дъщеря албинос и брадатият внук стояха досами кревата, а в същото време от пространството над главата им се разнасяха необичайни, обезпокоителни звуци, напомнящи за ритмичното плискано на прибоя по време на силна буря. Лекарят обаче по-скоро се притесняваше от побеснелите птици зад прозорците; като че ли цял легион козодои крещяха дяволските си послания в унисон с тежкото дишане на умиращия човек. Всичко това бе толкова зловещо и противоестествено, че доктор Хоутън си пожела изобщо да не беше идвал на подобно прокълнато място.
Около един часа след полунощ старият Уейтли дойде в съзнание, потисна за малко хриптящото си дишане и рече, обръщайки се към внука си:
— Повече място, Уили, повече място… Скоро… Ти растеш, а то расте дваж по-бързо от тебе… Скоро вече ще мож’ да ти служи, синко. Отвори дверите за Йог-Сотхот с онуй дългото песнопение, дет’ го пише на страница 751 от пълното издание, а след туй пални с клечка затвора… Огън от земята не мож’ му стори нищичко…
Старецът очевидно не бе на себе си. След паузата, по време на която козодоите отново синхронизираха крясъците си с дишането на стареца, а в далечината се разнесе призрачният грохот от хълмовете, смъртникът добави още няколко фрази:
— Храни го редовно, Уили, и гледай колко точно му даваш… Не му позволявай да расте твърде бързо, щот’ тука няма достатъчно място и ще се измъкне навън, преди да си отворил дверите за Йог-Сотхот… А тогаз край на всичко, тури му пепел… Само ония, дет’ са отвъд, само те могат да го накарат да се плоди и да действа… Само те, Великите древни, дет’ искаме да се завърнат…
Тук речта му отново прекъсна, заменена от рязкото поемане на въздух в старческите гърди, а Лавиния изкрещя, дочувайки внезапната промяна в кресливия хор на козодоите. Тъй измина повече от час, докато накрая не се разнесе финалният гърлен хрип. Доктор Хоутън притвори сбръчканите клепачи над изцъклените сиви очи и в този момент крясъците на птиците изведнъж секнаха. Настъпи тишина. Лавиния изхлипа, а Уилбър тихичко се изкиска, щом забеляза, че грохотът от хълмовете още не с престанал.
— Не успяха да го хванат! — избоботи той с тежкия си басов глас.
По това време Уилбър вече бе станал голям ерудит в своята област и се славеше с кореспонденцията си с множество библиотеки от най-различни градове, където се съхраняваха редки и забранени древни книги. В Дънуич все повече го ненавиждаха и се страхуваха от него — най-вече защото подозираха, че има пръст в загадъчните случаи на безследно изчезнали младежи в околността. Той обаче винаги успяваше да прекрати хода на разследването — къде с помощта на страх, къде с подкупи, използвайки за тази цел старинните златни монети, които, както и по времето на дядо му, редовно се харчеха за закупуването на нови глави добитък. Сега Уилбър вече бе напълно зрял човек във всяко едно отношение и ръстът му, достигнал средното за един мъж ниво, започна постепенно да преминава този предел. През 1925 година, когато един от кореспондентите му от университета „Мискатоник“ се загледа любопитно в него, а после внезапно пребледня и побърза да се отдалечи, височината му надхвърляше два метра.