През всички тези години Уилбър се отнасяше с непрекъснато нарастващо презрение към майка си, уродливата албиноска, и в крайна сметка ѝ забрани да го съпровожда в мистериозните му пътувания до хълмовете по време в началото на май и края на октомври. Не след дълго, през 1926-а, клетата Лавиния сподели пред Мами Бишоп, че изпитва боязън от своя син.
— За съжаление, не мога ти кажа ’сичко, дет’ го зная, Мами — въздъхна тежко дъщерята на стария Уейтли. — А сега веч’ и аз не зная ’сичко. Уповавам се на нашия Господ Бог, щот’ не зная нищичко — нито к’во точно иска моят син, нито с к’во точно се занимава…
Тази година в навечерието на Вси светии грохотът от хълмовете беше значително по-силен, макар че вниманието на хората бе привлечено по-скоро от ритмичните крясъци на множеството козодои, скупчили се, както си личеше, около тънещата в мрак къща на Уейтли. След полунощ воплите им достигнаха своя демоничен апогей, който бе чут в цялата околност, и едва около разсъмване те се поуспокоиха. Сетне птиците изчезнаха и отлетяха на юг, където престояха един месец повече от обичайното. Никой не бе сигурен какво точно означава това. Все пак в градчето нямаше никакви смъртни случаи… с изключение на един. Клетата несретница Лавиния Уейтли, уродливата албиноска, така и не беше видяна отново.
През лятото на 1927-а Уилбър постегна двете бараки на двора и се захвана да пренася там книгите си и другите си вещи. Не след дълго Ърл Сойър разказа на любопитните безделници в магазина, че в къщата на Уейтли отново са възобновени строително-ремонтните работи. Младежът заковал всички врати и прозорци на приземния етаж и сега най-вероятно разбивал стените между приземните помещения, повтаряйки онова, което дядо му бе сторил преди четири години с горния етаж. Сега Уилбър живеел в една от бараките и по думите на Сойър, бил станал доста угрижен и плах. Местните подозираха, че поназнайва нещичко за внезапното изчезване на майка си, и от този момент нататък малцина се осмеляваха да пристъпят в двора на голямата фермерска къща. Ръстът на младежа бе достигнал два метра и десет сантиметра и не даваше никакви признаци, че ще спре да се увеличава.
V.
Следващата зима се случи още едно необичайно събитие, а именно — първото пътуване на Уилбър извън пределите на Дънуич. Кореспонденцията му с библиотеката „Уайдънър“ в Харвард, Националната библиотека в Париж, Британския музей, Университета в Буенос Айрес и библиотеката на университета „Мискатоник“ в Аркхам, по всяка вероятност, вече не можеше да му осигурява необходимата информация и всички онези книги, които му бяха нужни; ето защо младежът реши да отиде лично при интересуващите го заглавия. Уилбър се отправи на път в същия вид, в който се носеше обичайно из Дънуич — с износените си дрехи, мръсен и брадясал. Предприе това пътуване, за да свери сведенията си с един древен оригинал, намиращ се в „Мискатоник“ — най-близката до него точка в географско отношение. С евтиния си куфар, купен от магазина на Озбърн, и ръста си от близо два метра и четирийсет сантиметра той приличаше на черен, звероподобен гаргойл83, когато един ден се появи в Аркхам в търсене на „Некрономикон“. Зловещият и обгърнат в тайнственост „Некрономикон“ на безумния арабин Абдул Алхазред, в превод на латински от Олаус Вормиус, напечатан и издаден през седемнайсети век в Испания. Въпреки че никога преди не беше стъпвал в този град, Уилбър без затруднения откри сградите на университета; когато влезе в двора му, огромното куче пазач с остри бели зъби на входа го залая с такава ярост, че замалко да откъсне масивната верига, която едва го удържаше да не се нахвърли върху минувачите.
Младият мъж носеше със себе си безценен, но непълен екземпляр от английската версия на интересуващата го книга, дело на доктор Дий84 и наследен от дядо му. Щом получи възможността да се запознае със съдържанието на латинския превод, Уилбър веднага се зае да сравнява двата текста, воден от стремежа да намери точно определен пасаж, който би трябвало да се намира на 751 страница на неговия собствен фолиант. Бе принуден да обясни това на библиотекаря — който се оказа не някой друг, а самият ерудит Хенри Армитидж (член-кореспондент на Академията на „Мискатоник“, доктор по философия от „Принстън“ и доктор по литература в „Джон Хопкинс“), който се бе отбивал навремето при тях в Дънуич, и сега учтиво го засипа с въпроси. Младежът си призна, че търси магическа формула или заклинание, включващо страховитото име Йог-Сотхот, обаче е озадачен от наличието на несъответствия, повторения и противоречия, които неимоверно затрудняват работата му. Докато Уилбър преписваше заклинанието, върху което в крайна сметка се спря, доктор Армитидж неволно надзърна през рамото му към отворената книга; лявата страница на латинската версия съдържаше чудовищни заплахи за разума и спокойствието на нашия свят.
83
В готическата архитектура — водоливник, изработен във формата на фантастично чудовище. — Б.пр.
84
Джон Дий (1528-1608) — бележит математик, астроном, астролог, алхимик, окултист, навигатор и съветник на кралица Елизабет Първа. Един от най-големите учени на своето време, Джон Дий е първият, въвел в обращение термина „Британска империя“. — Б.пр.